ДИАЛОГ С ЧИТАТЕЛЯ

От излизането от печат на „Активен живот след смъртта или самота“ са изминали едва два месеца. Все още е рано за коментар и впечатления от писмата, които получавам във връзка с книгата, но тъй като до броени дни „Срещи с отвъдното“ отново ще бъде представена на читателите, а двете книги са тясно свързани по съдържание и информация, бързам да споделя някои от най-често повтарящите се впечатления и изживявания на читателите от получените до този момент писма.

Общото за всички досега прочели „Активен живот след смъртта или самота“, е благодарността за получената от книгата информация, разтърсваща човешката душа. Друго общо е, че всички искат не само да прочетат, а и да притежават книгата „Срещи с отвъдното“, което стана причина да се погрижа да стигне до читателите. Впрочем за да се придобие по-добро разбиране и осмисляне на информацията от двете книги, първо трябва да се прочете „Срещи с отвъдното“, а след нея „Активен живот след смъртта или самота“.

Като автор на двете книги, за мен бе приятно да чуя от няколко читатели току що прочели „Активен живот след смъртта или самота“, живеещи в различни краища на България, споделеното от тях и наскоро преживяно потвърждение на прочетеното.

„Да, Лиана – пишеха те – права сте в твръдението си, че мъртвите сами намират начин да се свържат с нас при удобен случай, без да се налага да ги търсим и безпокоим чрез разни медиуми.“ Всичките тези читатели разказваха, как по личен повод са посетили някакви ясновидци от близки области на тяхното местожителство с цел да искат съвет по даден свой проблем. Разказваха все едно, един и същи случай - какво било техното изумление, когато въпросната ясновидка вместо да отговори на поставения проблем, неочаквано за самите тях ги „свързала“ с техен наскоро починал близък. По този начин те, които са отишли при екстрасенса с друга цел, са могли да „си поговорят“ с току-що „представилия“ се техен починал близък. В писмата си до мен, същите читатели ми разказват интересни подробности от състоялите се по този неочакван начин „разговори“, както и изненадата си, че на практика са изживели това, което са научили от моята книга – да не се безпокоят мъртвите, те при удобен случай сами ще намерят начин да изпратят своите послания.

Тук се налага да поясня, че това, което се е случило на тези хора, не се случва винаги. Хората с екстрасензитивни умения не винаги се изявяват и като медиуми, не винаги могат да правят връзка с мъртвите.

Друга моя констататция от последните писма е, че хората, които за първи път през живота си, четейки попадат на информация за живота след смъртта, т.е. до този момент не са чели други подобни книги, нито са изучавали някоя езотерична доктрина, възможно е, например при четенето на “Активен живот след смъртта или самота“, у тях да се породят известни страхове. Две от читателките ми съобщаваха за тягостното чувство на страх след прочетената информация за възможната самота след смъртта.

Това говори именно за крещящата нужда съвременният човек да разбере необходимостта от духовно образование и знания по време на земния си живот.

Да се стреми да придобие успоредно със житейския си опит и правилното разбиране, че човекът е преди всичко духовно същество, с духовен произход, и е тясно свързан чрез невидимите си за момента духовни тела с Вселената. Такъв осъвременен мироглед и все повече съзнателно придобивано себепознание, не биха създали предпоставки за страх, научавайки кога се изживява самота след смъртта. В книгата подробно е обяснено, че такава самота е характерна само за човеците, които възприемат земния си живот като единствено възможно съществувание и прекарват земното си битие по изцяло материалистичен начин, който мироглед ще отнесат със себе си и след смъртта.

Това говори още, че този род книги не бива да се приемат просто като четиво за даване на готова информация, а че те имат за цел да събудят у човека заложените у него божествени качества, за да пожелае той самият, да придобие главното за съвременния човек – себепознание.

Получих и едно интересно от моя гледна точка писмо. То много ме зарадва, защото рядкост е някой при изживяването на огромно страдание да получи такава „връзка“със свой любим от отвъдното. Доказва още значението на четенето на духовни книги като най-голяма сила за преодоляването на болката. И така, пишеше ми г-жа Д. от София, инженер по професия и според думите є „възпитана в Христовата вяра и христянските ценности.“ Загубата на сина є при нещастен случай я сварва, съвсем разбираемо, неподготвена за подобен житейски удар. Дотолкова, че не вижда смисъл повече в живота без него. Тази жена е преживяла и други житейски загуби преди да си отиде и синът є – първо съпругът є, после баща є, не след дълго майка є, както и най-добрата є приятелка. Животът є осиротял, чувствала се отчаяна и изплашена, но! – все пак, най-хубавото, най-ценното, синът є, бил до нея в този кризисен период от живота є. След няколко години загубва и него. Оттук нататък ще предам без промяна собствените думи на майката, защото моето лично усещане е, че споделената собствена болка носи една много силна вибрация, която губи от силата си ако някой друг я перифразира. Ето част от писмото є:

„Представете си нещо красиво, смело, чаровно, такова създание – като герой от измислен филм…..Казваше ми винаги: „Мамо, не си сама, нали сме един екип ?“…Но него вече го няма…. Нещастен случай, все едно - няма го вече !!! Слънцето угасна, Лиана, животът свърши.

…Не помня колко дни след това, месец ли, реших да умра. Събрах воля да приключа земните си дела. Вечерта до късно писах завещанието си (изброява как, на кого и какво дарява на близките си) и си легнах.

И тогава дойде синът ми. Тихо застана до леглото ми, усмихваше се. Чух неговия глас в главата си :

„Мамо, ако направиш това, което си намислила – никога повече няма да се видим.“

Скочих да го прегърна – той изчезна в ръцете ми.

Станах и запалих цигара – това не беше сън. Беше истинско изживяване в будност.

На сутринта все пак занесох завещанието на брат ми, прибрах се, много мислих, борих се със себе си. Казвах си – „Аз не мога за живея, не искам да живея без него“…

Обаче надделяха страхът и ужасът, че наистина никога няма да го видя, ако се самоубия. Този страх се оказа по-силен от всичко. Дори над омразният свят, в който ми предстоеше да живея…

И ето, Лиана, сега е 2008-ма година и аз съм още жива, заради едно единствено нещо – да мога един ден да видя сина си!

Лиана, не ме питайте как съм ги изживяла тези години – малко помня. Светът е все така празен, а хората ги приемам като галерия от портрети, включително и роднините си. Помня само книгите, които започнах, да търся и успях да открия. Току-що прочетох книгата Ви. „Активен живот след смъртта или самота“. Така е, Вие давате надежда и упование на много хора, които се нуждаят от това, както и на мен. Благодаря Ви, че Ви има!“

По-нататък тя описваше кои от моите книги е прочела, как са є подействали и огромен дълъг лист от други книги с подобна тематика. Писмото завършваше със заключението, че през всичките тези тежки години на празнота е търсила общество, лекции или срещи, отговарящи на духовния є глад, приветстваше моята идея от последната книга да образувам начална антропософска група и се надяваше да я включа в нея.

Това писмо дълбоко ме разтърси. Неподправената спонтанност и прямота в изказа на г-жа Д., редкият шанс синът є да събере такава духовна сила, че да успее да се материализира и предотврати решението є за самоубийство, както и правилното є решение да се ориентира към полезни духовно образователни книги, в търсенето на разбиране и преодоляване на страданието – това са стимулите, които ме карат да пиша такива книги. Затова реших да споделя с читателя този случай, защото вярвам, че от подобен искрено споделен и преживян опит, всеки би имал много голяма полза. Само така читателят може да се срещне с повече човешки съдби и да разбере, че помощ и разрешение на един проблем винаги има, а самоубийството, като бягство от посрещане с лице един проблем, е най-лошото, връщащо назад решение, което причинява неподозирани загуби в личната еволюция на индивида.

Най-голямо лично удовлетворение за ползата от книгата ми “Активен живот след смъртта или самота“ получих наскоро чрез писмото на д-р Резова. Нейният случай е поместен в същата книга между 36 и 47 стр. под заглавието „В СТРАДАНИЕТО ОТ ЗАГУБАТА НА ЛЮБИМ ЧОВЕК – ВЕЛИКИ, ПРЕУСПЕЛИ ИЛИ НЕУДАЧНИЦИ – ВСИЧКИ СА РАВНИ. СЛУЧАЯТ д-р РЕЗОВА“.

В известен смисъл точно отчаянието на тази жена от загубата на съпруга є и помощта, която тогава тя потърси от мен, станаха причина да реша да напиша „Активен живот след смъртта или самота“.

С хора напълно дерайлирали от своите функции в живота след смъртта на любим човек се срещам много, много често. Случаите са различни, но страданието и последвалите психичен срив и липса на каквото и да е желание за по-нататъшен живот, са почти еднакви при всички.

Страдам и аз при всеки нов случай, най-вече заради осъзнаването, че ако тези, обезумели в страданието си люде, имаха необходимите духовни знания, щяха да имат съвсем друго разбиране и вътрешна сила в преодоляването на загубата. Щяха да приемат и осмислят ударите на съдбата с онова смирение, което може да прояви запознатият вече с духовните въпроси и тези, свързани с неумолимите кармични закони.

Искрено се надявах, че освен личната ми телефонна връзка с д-р Резова, предстоящата книга „Активен живот след смъртта или самота“ ще є даде голяма част от отговорите и силата, която є бе необходима, за да се справи с безумната си болка. Д-р Резова бе един от най-тежките случаи, с които животът ме е срещал - пълна апатия и нежелание да продължи живота си по-нататък след смъртта на съпруга си. С него са имали рядък за днешно време щастлив 57-годишен брак. Случаят е подобаващо описан в книгата, но тук само ще спомена, че и двамата и д-р Резова, и починалият съпруг са били хора на науката, с професионални признания и престиж на земния план, но не са имали време или интерес да се занимават и с научната страна на духовните въпроси. Разчитах много на доверието, което д-р Резова бе заложила в мен като помощ и съвет, но най-вече разчитах на личния є потенциал от придобити знания, ерудиция, богат професионален опит, както и на умението є да мисли и да влага усилие в осмисляне на духовните истини, с които тя се занимаваше в последно време. В края на краищата тя беше лекар, доцент, имаше издадени трудове, както и доста постижения в живота си. Д-р Резова търпеливо и послушно ме слушаше при телефонните ни разговори, купи си книгите, които я посъветвах и междувременно коментирахме процесите на четене и впечатления от прочетеното. Нещата вървяха бавно, но в сигурна посока. Бързи резултати нямаше, но в подобни случаи и не би трябвало да се очакват. Дойде времето, когато новата ми книга „Активен живот след смъртта или самота“ излезе на книжния пазар и аз є подарих една със специално послание за нея. И ето, съвсем наскоро получих благодарствено писмо от д-р Резова, което е и най-голямата награда за мен и моите вложени усилия да є помогна. За да оцени читателят автентичността на споделеното от нея ново състояние на духа є, няма да си позволя никаква намеса, ще предам писмото така, както тя го е написала, защото истинското изживяване не може да бъде по-добре предадено от друг човек.

„Уважаема госпожо Антонова,

С голямо нетърпение и интерес очаквах и прочетох последната ви книга „Активен живот след смъртта или самота“.

С настоящето писмо Ви изказвам сърдечната си благодарност, защото чрез тази книга отново ми дадохте упование да живея и да не се чувствам сама. От нейния прочит наистина придобих „нов поглед, разбиране и сили за преодоляване на страданието ми“, както ми пожелавате в автографа си.

Цялата книга е едно трасирано поле, модел за начин на живот на всеки, който иска правилно да следва пътя на своето човешко призвание на земята. На мене тя даде още повече кураж да продължа да живея. Усили усещането ми за духовно докосване и непрекъснатото присъствие на любимия човек до мене. Прочетох я на един дъх. Някои неща препрочитах, мислих по тях и ги осмислях. Връщах се отново и отново и към предпоследната ви книга „Всичко е поправимо само докато живеем “. Това ми помогна по особен, непознат досега за мен начин. Почувствах се по-уравновесена, по-мъдра, прозряла истини, които не съм познавала досега. Установих, че нещо в мен се променя. Не че съм преодоляла мъката и болката си, но осъзнаването, че съпругът ми го няма, не е така жестоко и парещо, не подлютява душевните ми рани, не ми внушава безизходица и ужас, както беше.

Точно кога и как се промени това, не разбрах, но някакво ново, светло прозрение ме обсебва и аз чувствам, усещам душевно, че съпругът ми е непрекъснато до мене, че ми помага, че ме пази. Дори когато мислите ми за него не са целево насочени, не го призовават, не го търсят, за да ми каже нещо, те са постоянно в мен. Просто знам със сърцето и любовта си, че ние сме пак двамата, и че той знае всичко, което сега знам и аз. Може би това е, точно което вие казвате в книгата си – да се научим да живеем духовно, защото това е “храна за нашите мъртви близки“ ( стр.158). Точно такова нещо се получи с мен – той е до мен и е наясно с всички мои мисли и действия. Може би намерих „моста“ към духа му, както Вие определяте това като „едно по-овладяно и разумно състояние на чувствата“ ( стр.164). Ще ми се да приема, че точно това съм постигнала, като поука от Вашата книга.

Освен казаното дотук, аз придобих и възможност да сънувам съпруга си. По-точно започнах да го сънувам, което почти не ми се случваше преди. Научих се да заспивам и да се събуждам с приятното чувство, че ми предстои да бъда или че съм била с него. Понякога в съня ми, той нищо не ми казва, дори не го виждам конкретно, но след събуждането си със сигурност знам, че е бил в съня ми. Продължавам да усещам присъствието му дори минути след като съм будна (без да отварям очи), като ясно съзнавам всичко това. Случва се точно, както хубаво сте го описала на стр.174: „…. Да се потопим в изживяване на нашите взаимни чувства на любов, възхищение, радост, хубави спомени и преживявания….“ Точно така го усещам. И сега, както и докато беше жив, то е същото чувство на „взаимодостатъчност“, както Вие го наричате в книгата си.

Лично за мен бе много полезно да прочета написаното в главата „Какво става с душите на хората посветени на науката“. От цитата на книгата на д-р Щайнер и от вашето изложение по-нататък, категорично определям съпруга си към тези научни работници, които непредубедено са търсели верния път в науката, като са прилагали материалистичното конкретно научно мислене, използвайки законите на физиката, материалознанието, химията и други научни области, без да са имали познания за духовния произход на човека и връзката му с космоса.“

(Следват доста специализирани детайли от научните занимания на съпруга є, които не бих искала да споменавам, за да се запази анонимността на това семейство), но са споменати детайли, които са убедили д-р Резова, че тази група учени, като съпруга є, както е писано на стр. 50 от книгата,“ като цяло влизат в духовния свят след смъртта“. Нещо, което я кара да е сигурна, че съпругът є е там и ще я чака, когато дойде времето є да напусне земята, за да са пак заедно. Прескачам още някои лични неща и предавам края на писмото:

„Госпожо Антонова, получи се по-дълго писмо отколкото предполагах и моля за извинение. Всичко казано обаче, е най-малко възможното да се изкаже като мнение за Вашата книга, за да получите представа какво точно изживявам в резултат на нейния прочит. Не ми е по-леко, но уверявам Ви, че ми е по-лесно да бъда съвместима с околните, а най-важното да направя и неговото пребиваване отвъд по-спокойно, защото знам, че и той тъжи за мен.

Желая ви здраве и сили, за създаването на нови полезни книги. Аз, както знаете съм лекар, на хиляди хора съм помогнала, но това, което Вие правите е не по-малко ценно и не по-малко нужно. Човек е най-безпомощен, когато безвъзвратно загуби здравето си или някой скъп, близък човек.“

Няма по-голяма награда за един автор от тази, да види, че книгата му е правилно разбрана, практически приложена, изживяна и е донесла утеха и знание на читателя, нещо, което винаги ще го обогатява и ползва и в житейския, и в духовния му път. Затова поместих писмото на д-р Резова тук, като се надявам то да обнадежди, повдигне и изведе на прав път много хора, които сега се намират в нейното положение на страдание отпреди две години.

Благодаря на всички читатели, които ми се доверяват и ми пишат удивителни писма.

У мен се изгражда все повече едно впечатление, че българите умеят по-лесно да се изразяват писмено, и то когато са искрени и спонтанни. Благодаря на безбройните хора, които през годините ми писаха не само благодарствени, но точно такива разголващи душата писма, където за първи път в живота си, но почти неизменно срещах и срещам израза:

„Благодаря на Бога, че те има!“, или „Благодаря на Бога че те има, и че си българка!“

Понеже този израз за първи път започнах да срещам в писмата си от България и още не съм го срещала където и да съм била, в което и да е друго четиво по света, бях и все още съм озадачена. Дълбоко в душата ми стои въпросът – дали това е чисто българска форма на благодарност или би се срещнала, където и да е по земята, породена след страдание и получена помощ.

Мисля, че тук му е мястото да поясня нещо, което малко хора знаят. Почувстваната нужда да благодарим не само на онези, които са ни помогнали или направили нещо за нас, но и за всичко, което притежаваме, което ни обкръжава като даденост – здраве, обични хора, лични способности, природата като Божие проявление, възможността да се радваме на всички земни блага, е от огромно, но непознато все още значение за масовия човек. Спонтанно и искрено иказваната благодарност осигурява на човека здраво физическо тяло. Не случайно завърших книгата си „Всичко е поправимо само докато живеем с думите:

„Ако развиваме в себе си чувството за благодарност – ще имаме здраво физическо тяло. Ако ни изпълва чувството на доволство от живота и никога не даваме път на недоволството – ще имаме здраво етерно тяло. Развиваме ли съзнателно добронамереността към всичко и към всички – ще имаме силно астрално тяло. И накрая, стремежът ни към постигането на Любовта в нейния безусловен вселенски смисъл - към всяко същество – ще изгражда все по-мощен нашия Аз. Резултатите от правилните ни постъпки и действия не винаги се виждат, но скоро самите ние ще ги забележим, усещайки се по-силни и постигнали по-добро душевно равновесие.

Струва си да се размисли върху това, нали?