РЕЦЕПТА ЗА КОЛОСВАНЕ. ИСТИНАТА ЗА ГАЛИНА

В София всичко вървеше по предначертания план. Заключих се в апартамента и писах, писах, писах… Междувременно давах написаното от мен за превод на английски, тъй като знаех, че книгата ми ще представлява интерес за цял свят. За преводач избрах Ася Чендова. Имах пълно доверие в нея като специалист по английски език, пък и се познавахме отпреди 16 години.

При все никъде не бях обявила публично, че пиша книга, все пак се разчу. Разни предприемчиви журналисти започнаха да ми звънят по телефона за интервюта, да се даде гласност и да се направи реклама на книгата. Отказах на всички, като заявих, че моментът не е дошъл. Сама щях да преценя кога да обявя на света, че съм написала някаква книга. Имах предвид, че докато не „поговоря“ с майка си, не мога да я завърша, а това, разбира се, не можех да обяснявам наляво и надясно.

Върнах се в Стокхолм през септември, но минаха още два месеца, докато се реша да се „обадя“ на мама.

Първо написах едно писмо на Агнета Густавсон, в което по-подробно я информирах, че фактически съм певица и артистка, а след това астроложка. Обясних є за окултните ми интереси и обучение. Приложих мои снимки и един дълъг лист с въпроси към майка ми. Понятие нямах как ще протекат нашите сеанси, след като тя категорично отказваше лична среща и това трябваше да стане с телефонна връзка. Допусках, че като има моя лист с въпроси, ще ги постави, когато „получи контакт“ с майка ми и после би ми предала по телефона нейните отговори. На директна връзка между мен и майка не се надявах, след като нямаше лична връзка с медиума в нейния или в моя дом.

Накрая се реших и един делничен ден през ноември є звъннах следобед в указаното от нея време – от понеделник до петък между 16 и 18 часа, събота и неделя не отговаряше.

Попитах боязливо дали моментът е подходящ и мога ли да се надявам на „контакт“ с майка ми, докато говорим по телефона, или тя вече е говорила с нея и просто ще ми предаде отговорите.

Равният є глас прозвуча приятно:

– Първо трябва да ти благодаря за снимките и писмото. Ти обаче си ми изпратила голям списък с въпроси, така че почакай да намеря писмото ти, за да следвам въпросите по реда им. Ти нали също имаш копие от тях?

– Не, нямам – смутено отвърнах. – Понеже ще проведем сеанса по телефон и нямах представа, че ти предварително трябва да влезеш във връзка с майка мм и устно ще ми предадеш отговорите є.

– О, не. Не става така. Аз говоря с нея в твое присъствие. Ето, майка ти се е усмихнала и няма търпение да си поговорите. Казва, че много се гордее с теб.

Това вече беше твърде много за мен. Мълчах напълно стъписана. В главата ми хаотично се блъскаха безброй мисли… Правилно ли разбрах, че майка ми вече е „дошла“?! Не, това не беше възможно! От опита ми с Елена знаех, че мъртвите не идват току-тъй бързо. Някои от тях „викахме“ със значително затруднение, при все че и аз, и медиумът бяхме заедно в една и съща стая. Нещо не беше ясно… И миналия път като говорих с Агнета по телефона, майка ми „дойде“ по време на разговора, а сега още не бяхме разменили две думи и тя „дошла“, така веднага?! Спомних си за разказания ми от една моя приятелка от Стокхолм сеанс с Агнета преди една година. Тази моя извънредно близка и обичана приятелка не си знаеше часа на раждането и аз отказах да є направя хороскоп. „Майка ми ми е казала, докато беше жива, че съм родена, когато сутрин рано петлите пеят“ – това го бях чувала поне сто пъти, а аз є отговарях, че петлите пеят от 3 до 5 часа сутринта – как да определим времето? Казах є, че майка є приживе не е могла да си спомни точно часа на раждането є, но ако успеехме да намерим някой добър медиум, да я „повика“ от „другата страна“, тя щеше да „си спомни“ точното време, без да се замисля. Когато получих телефона на Агнета с уверението, че е много силен медиум, моята приятелка є се обади веднага и поиска да „говори“ с майка си. Агнета є бе казала да затвори телефона и щом установи връзка, ще є позвъни тя, за да є предаде казаното. И действително след около половин час или 45 минути Агнета се обадила на приятелката ми и є предала, че е родена в 4,38 сутринта – такава прецизност в часа, а приживе не можеше да си спомни. После є направих хороскоп и всичко излезе много точно, напълно съвпадаше с живота є – часът беше верен. Мислех си: защо моята приятелка тогава трябваше да затвори телефона и да почака за информацията? Как така вече два пъти Агнета получава връзка с майка ми почти веднага?!

Чувах ударите на сърцето си, а бях онемяла.

Предполагам, Агнета беше свикнала на подобни реакции от хората, защото търпеливо, без да ме подканя, изчака да преодолея състоянието, в което бях изпаднала…

– …Как да те разбирам – започнах колебливо, – искаш да кажеш, че майка ми е вече при теб и сега ти казва това, или друг път, преди да ти се обадя, ти го е казала?

– Майка ти дойде в мига, в който ти ми заговори по телефона. Твърди, че откакто е умряла, е непрекъснато с теб, където и да си. И пак повтаря, че е много горда с тебе.

– За какво по-точно? За какво се гордее с мен?

– За всичко. Тя казва: за всичко, което цял живот си правила за нея, за това, че си личност и хората те уважават, за книгата, която пишеш, за… някаква врата… –Тук Агнета се запъна и бързо продължи: – Ами да, показва ми някаква врата, не мога да разбера какво иска да каже с това!

Прихнах да се смея.

– Ти се чудиш, но аз разбирам. Тя има предвид стоманената врата, която наскоро сложих на входа на апартамента. Беше огромна работа, но направих поръчка при един добър майстор, той смени касата и сложи тежка желязна врата с три ключалки, които донесох от Швеция. Така че сега само с взрив мога да я отворя, ако загубя ключовете. Майка много се безпокоеше приживе, че вратата на апартамента не е както трябва и постоянно ми натякваше, че трябва да я сменя. Когато почина, това беше първото, за което се погрижих.

– Разбирам – бавно отвърна Агнета и усетих, че се усмихва. – Ето майка ти кимва пак, че много добре си направила… и че се гордее с теб, пак го повтаря.

– Агнета, попитай майка, тя присъстваше ли на погребението си? Доволна ли беше?

– Да! Да! Да! – викна тя. – Ти си била направо трогателна тогава. Показва ми с ръка нещо на лицето си и се смее.

– Да, гримирах я леко – и аз се смеех.

– Аха! – възкликна учудено шведката. – Така значи?! Бях се поокопитила вече.

– Агнета, моля, питай майка ми сега по въпросите! Беше ли я страх, когато умря? Как разбра, че е умряла? Права ли бях за всичко, което є говорех за задгробния живот? Дойде ли някой да я посрещне? Това е извънредно важно за мен да го чуя от нея.

– Майка ти казва, че никак не се е уплашила. Даже добавя, че съвсем не се е уплашила, защото ти си я подготвила много добре приживе за това и всичко се е развило така, както си є говорила… Обяснява, че толкова бързо е станало, че не е имала време да се уплаши… Когато получила удара в банята, изпитала ужасна болка в главата – показва ми главата си и после с ръка показва, да, иска да каже, че всичко я боляло и є прилошало… И изведнъж, малко по-късно, нищо не усещала. Болка нямало, а всичко наоколо изглеждало както преди. Казва, че докато се чудела каква е тая работа, изведнъж видяла пред себе си майка си, баща си и баба си… майка ти пояснява – нейната баба по майчина линия. Те є се усмихвали, а майка є казала: „Чедо, дните ти на Земята изтекоха. Ние сме дошли да те посрещнем, ела при нас.“ Майка ти много се зарадвала и без да се колебае, направила каквото знаела вече, за да се освободи от Земята.

– Много се радвам, искрено се радвам, че усилията ми не са отишли напразно, че тя беше подготвена и така леко е преминала този ужасен за всеки човек преход –казах замислено.

След кратко мълчание подех отново:

– Агнета, имам един по-труден въпрос, който е от извънредно значение за мен. Искам да знам истината. Концентрирай моля те вниманието си да є го предадеш точно! Майка ми сама си избра жената, която я гледаше, но преди да умре, никак не беше доволна от нея. Непрекъснато се оплакваше на братовчедка ми и на съседите, че тази жена ще я довърши. На мен не смееше да се оплаче, защото є се карах, че не знае какво иска, нали в края на краищата тя лично си я избра между три други. Последният път когато говорих с нея, два дни преди да умре, тя пак нещо натякваше, но аз здравата є се скарах. Казах є, че много трудно се намира жена за гледане, а и аз не мога да правя разходки Стокхолм – София през месец за неин хатър. Питай я сега, Агнета, тази жена, Галина се казваше, направи ли нещо, с което да ускори смъртта є? Дали с нещо не е допринесла, за да умре така внезапно и…

Докато още формулирах на шведски въпроса си, гласът на медиума бързо ме прекъсна:

– Не! Не! Не! Не! – майка ти просто вика. –Лиана не бива в никакъв случай да мисли така. В никакъв случай! Жената беше много добра и много хубаво ме гледаше. Аз бях изнервена от болестта, бях много капризна и не знаех какво искам. Лиана не бива в никой случай да мисли нещо подобно!

– Добре. Много се радвам да чуя лично от нея това изявление. Подозрението по този въпрос дълго ме гнетеше като моя лична вина, че не съм успяла да преценя жената и с това съм допринесла за бързия край на майка ми. Ето каква значи личният контакт! Никога не бих могла да имам отговор на подозрения и въпроси от такъв характер освен директно от майка ми. Народната поговорка „Камък падна от гърба ми“ е точното определение за облекчението, което почувствах.

По природа не съм мнителна. Вярвам в хората. Вярвам най-много на себе си и своята преценка за хората. По отношение на тази жена, Галина, чак след смъртта на майка се появиха известни задръжки. Много дни преди да си замина за Швеция, є давах дълги наставления и є оставих всички възможни адреси и телефони, на които, ако се случи нещо, веднага да звънне, за да є се притекат на помощ. Тя не беше изпълнила нито едно от тези нареждания, а беше хукнала по съседите за помощ. Когато екипът от „Пирогов“ я отнесъл в болницата, не беше я последвала. Не съобщи нито на мен в Стокхолм, нито на братовчедка ми. Беше си отишла у дома с ключовете от апартамента ми, без да уведоми някой от нас за случилото се. Братовчедка ми научила от съседското дете под нас и слава Богу! Разбирах, че и за Галина е било ужасен шок, след като майка ми припаднала в ръцете є, както я е къпела, но поне по-късно същия ден трябваше да ми телефонира. Нищо подобно! Тя дори и на погребението не дойде. Имах право да се сърдя на тази є безотговорност – събитието беше станало около 4 часа шведско време, а аз научих едва в 10, до което време беше стояла в „Пирогов“ и смъртта є още не е била констатирана. Беше петък вечер, банките затворени, туристическите бюра също. Нямаше къде да изтегля пари или кой да ми даде на ръка такава голяма сума, за да си купя билет, а и самолет имаше само в неделя. Все пак се намериха добри хора. От легацията ми дадоха частния телефон на представителя на „Балкан“ и билетът ми беше донесен направо на летището. Не! Галина беше постъпила некоректно. Аз пък месеци след погребението се упреквах, че вината е моя, че не съм я преценила добре. Затова сега, когато майка ми лично каза, че подозренията ми са неоснователни, го приех с неописуемо облекчение.

– Какъв ще бъде следващият ти въпрос? – гласът в слушалката ме извади от моите размишления.

– О, да… Ами, питай майка ми, може ли да каже кога ще умре вуйна ми? Тя живее в страхотни страдания вече около година и бавно гасне. Поясни на майка (защото не знаех как да кажа на шведски „вуйна“), че става въпрос за Фанка, Фанка, жената на брат є. Питам кога ще умре, защото бих искала да присъствам и да я изпратя на погребението є. Обичах я като майка ми.

– Майка ти свива рамене и бързо отговаря, че това не може да ти каже. Казва, че това е в Божиите ръце и само Бог може да реши кога ще я прибере… защото леля ти не иска да умре. Хванала се е яко за живота и от страх не го пуска.

От какво е болна? Аз я виждам… тя е съвсем изпаднала и е на легло… въобще не става… Виждам, има нещо тъмно на десния є крак, но не е само това… Нещо в главата є… о, ами тя изобщо не вижда! Виждам…

Нетактично и възбудено я прекъснах: „Как така я виждаш бе, Агнета? Тя е още жива! Ти не си ли само медиум? Ясновидство също ли притежаваш?“

– Да, всичко… ясновидство, медиум, психометрия – всичко това е неделимо и не представлява никаква трудност за мен. Всичко виждам… За леля ти, от какво умира, виждам, че е почти угаснала и не може да ходи, прикована е на легло…

– Тя е от дълги години диабетичка. Има няколко операции на очите и постепенно ослепя, а преди няколко години се наложи на є ампутират десния крак. Затова виждаш нещо странно в краката є. Аз є пратих инвалиден стол и тя чудесно се справяше с него из дома си, но през лятото получи мозъчен удар, не можеше да говори, да се движи и изобщо не знам как живее още. Моля се на Бога да я прибере, да не се мъчи.

– А-а, това както майка ти каза, сега е изцяло в ръцете на Бога, защото леля ти не иска да умре, страх я е от смъртта. Но аз мога да те уверя, че поне още един-два месеца ще живее, отсега я виждам… по-късно пак трябва да ме питаш.

– Това ти ли го казваш, или майка ми?

– Аз го казвам. Майка ти отказа да отговаря на този въпрос, защото е Божа работа.

– Добре – съгласих се бързо и продължих. – Сега те моля, попитай майка ми как да колосам пердетата в нейната стая. Донесох є от Финландия дантелени пердета и тя има свой начин за колосването им. Казвала ми е как, но аз съм забравила. Попитай я какво употребяваше и каква беше пропорцията на съставките.

– Това не е необходимо, аз мога да ти дам много хубава рецепта. Ще вземеш…

– О, не, не, Агнета! Ти не разбираш за какво става въпрос – прекъснах я бързо. – Знам, че има много начини, пък и аз бих могла да купя готов препарат за колосване. Обаче майка ми не признаваше нищо друго освен своя начин. Тъй като пердетата са в нейната стая, миналото лято дори не ги прах – чаках да вляза в личен „контакт“ с нея, за да ги направя по неин вкус. От друга страна, това е едно доказателство за мен и за целия свят, че аз действително съм получила рецептата от покойната ми майка.

– Ох, ти и твоите доказателства – уморено прозвуча гласът в слушалката. – Ами това няма как да стане, след като аз първо не знам за какви съставки и материали става въпрос и още, ние не говорим на един и същи език… Някои неща ми ги показват с картини…

– Ти просто я попитай как да колосам пердетата в нейната стая и да видим какво ще ни отговори! – настоях.

Последва мълчание, придружено с въздишка.

– Майка ти казва да вземеш около сто грама от едното на литър вода… ама какво е това, което ми обяснява? Защо толкова много вода?!… Не мога да я разбера.

Засмях се от сърце.

– Виж какво, става въпрос за вид картофено брашно. Не знам как се казва точно на шведски, но на български е „нишесте“. Питай я сега пропорцията в лъжици, както на мен ми е казвала!

– А-а… Сега майка ти казва друго… 3-4 лъжици от… това, от картофеното брашно, на една чаша вода от големите, в които си пиеш кафето… Има ли смисъл?

– Точно това е! Ама точно това! – бях вън от себе си от възторг. Кой каквото ще да вярва, но лично за мен това беше най-истинското доказателство, че именно с майка си говоря.

– Мила Агнета, кажи на майка, че искам да си ида в България сега, в края на януари и да стоя целия февруари. Одобрява ли го? Много ме е страх от земетресения.

Нострадамус предрича, че на четвърти февруари 1991година ще изчезне новият град… Дори и да не се отнася за България, умирам от страх…

– Майка ти клати глава и казва, че няма нищо страшно. Напротив, казва непременно да отидеш, че ще бъдеш много доволна от престоя си… Било много полезно за книгата, която пишеш, интересни контакти, реклама… Повтаря да идеш обезателно и че тя плътно ще стои до теб и ще те пази. Нямало опасност от земетресение през февруари.

Много ми се искаше да я питам какво има предвид, като казва, че ще ме пази. Чувала съм от медиуми, че „тоя“ или „оня“ ни пазел от отвъдния свят, чела съм го в някои книги, но и до днес не ми е ясно по какъв начин мъртвите могат да ни помагат или да ни предпазват от разни беди. Реших, че този въпрос ще е предмет на друг разговор с майка ми, по-късно. Още повече, предполагах, че колкото повече време минава от живота на майка ми в новия свят, толкова повече опит и познания тя би придобила, за да може да дава по-пълноценен отговор на моите въпроси. Реших засега да се огранича с по-обикновени и конкретни такива.

– Агнета, питай сега майка присъства ли тя на панихидата, която направих на 15 август тази година? Беше ли доволна?

– Как го каза?… „Па…“ – какво е това?

– Па-ни-хи-да – българската религиозна традиция. В определени дни се поканват близките и приятелите на умрелия и се раздават разни неща за ядене. По този начин почитаме паметта на покойниците.

– Така ли? Колко интересно! – възкликна удивено Агнета.

– Аз направих такава панихида на 15 август и поканих у дома много хора, най-вече близки и съседи, които уважаваха майка ми. Искам да знам, присъства ли тя тогава? Имах чувството, че през цялото време беше с нас.

– Да-а-а, майка ти усмихната казва, че била много доволна. През целия ден била неотлъчно с тебе. На Мариин ден е било, така ли е?

– Да! – удивено извиках. – Ние му казваме Голяма Богородица – през август, а през септември е Малка Богородица. Майка ми беше свикнала да празнува именния си ден на малката Богородица, но аз нямаше да съм вече в София по това време, затова го направих през август.

В главата ми се въртеше мисълта, че това е още едно интересно доказателство, щом майка ми го казва. Агнета и понятие нямаше, че става въпрос за такъв празник, защото в Швеция нямат подобни. Аз пък умишлено є казах само датата, но дори и не се надявах на такова уточнение Агнета да разбере от майка ми, че става въпрос за деня на Мария.

Плачех от умиление, радост и вълнение, че наистина говорех с майка ми.

– Агнета, помоли майка да спомене някои имена от присъстващите тази вечер. Това ще е още едно доказателство за света.

– Ти и твоите доказателства! – ядосано прозвуча гласът на Агнета. – Не си ли разбрала, че хората нищо не вярват, докато сами не видят и пипнат? Какво искаш да им докажеш?

– О, как така, ако например майка ми сега назове някои имена от присъстващите, това ще е едно удивително доказателство.

– Това не може да стане! – остро отвърна медиумът.

– Как да не може?! Моята приятелка Елена, българският медиум, много често при сеансите говореше и споменаваше точно имената на хората, за които се отнасяше.

– Ами тогава иди потърси друг медиум! Намери си такъв, който говори с имена! Аз невинаги казвам имена. Защо не идеш при твоята приятелка Елена, щом е толкова точна?

Разбрах, че съм прекалила и че Агнета наистина беше ядосана. Можех да проваля всичко. Отвратителна бях! Остава да поискам и писма от умрелите, за да получа доказателство.

– Казах ти, че Елена си загуби силата. Друг медиум освен теб в Швеция не познавам. Моля те, не ми се сърди – казах с тъга в гласа си. – Ни най-малко не се съмнявам в твоите възможности и истинска дарба, но разбери, аз пиша книга за хората. Искам те да повярват в това. Аз отдаван съм се убедила, че има живот след смъртта. Искам техният живот да стане по-лек. Искам те да разберат, че близките, които са загубили, са мъртви само за Земята, че те живеят и съществуват другаде и в друго състояние. Колкото повече доказателства им дам, толкова по лесно те ще асимилират това…

– Глупаво е от твоя страна – тоя път по-меко прозвуча Агнетиният глас. – Остави ги да си тънат в невежеството и тъмнината. Ти някакъв Прометей ли ще ставаш? Хайде, казвай, ако имаш други въпроси!

– Да, вече свършвам с въпросите. Последно, попитай я щом винаги е с мен, иска ли да є правя често панихиди? С други думи, да раздавам ли често храна за „Бог да прости“?

– Майка ти казва, че не иска да те притеснява… Не настоява, само ако не те затруднява.

„Това означава, че иска, макар че явно не го казва. Значи това, че е хубаво да се раздава ядене за душите на мъртвите, е истина“ – стрелна се бързо из главата ми тази мисъл, а гласно казах:

– Разбира се, че не ме затруднява, но да каже какво є се яде. Какво да раздавам? Алкохол знам, че не иска, някакво определено ядене ли да бъде?… Баница ли, тутманик ли, бонбони ли… торта или шоколад? А, шоколад сигурно ще иска – тя много го обичаше.

– Ай, ай, ай! – майка ти се смее – възкликна весело в слушалката Агнета. – Ама знаеш ли как се смее?! До сълзи… Коремът є така се тресе от смях…

– За какво се смее?! – бях в недоумение.

– Ах, този шоколад! – казва майка ти през сълзи от смях. – Ах, този шоколад, колко го обичах, а не трябваше да го ям… Колко ми се караше Лиана за този пусти шоколад!… Вярно ли е това? Вярно ли е, че не си є давала да яде шоколад? – гласът от другата страна на жицата звучеше леко шокиран.

– Ами вярно е – сподавено се засмях. – Тя имаше „атероза“, така мисля, се казваше. Не трябваше да увеличава теглото си, защото трудно ставаше и сядаше и ако напълнееше, съвсем щеше да се обездвижи. Постоянно є се карах и за шоколада, и за всичките сладки неща, а пък тя не можеше без тях… карах я да прави диети и я чувах как се оплаква на приятелките си по телефона: „Дъщеря ми ме умори от глад. Пак сме на диета.“

– Смее се все още…

– Е, ама не може да се оплаче. В последните две години не я ограничавах, изяде толкова шоколад, колкото никой никога не е ял през живота си.

– Да – кима с глава майка ти и добавя: – Да, не мога да се оплача, много шоколад изядох през последните две зими, вярно е…

– Агнета… привършвам. Последен въпрос, какво друго мога да направя за нея? Има ли някакво определено желание?

– Да, казва, че има такова… Моли те да палиш по вечерно време свещ да гори…

– Свещ ли? Това пък какво е? Къде, вкъщи ли?

– Да… вкъщи, вечерите – казва. Това създавало много приятни и хубави вибрации и щяло да засили връзката между вас. Ако го правиш постоянно, след време, твърди тя, ще можеш да я усещаш и виждаш. Иска да є говориш, дори когато си сама… Тя е непрестанно около теб и светлината на свещта ще є позволи по-добре да те вижда. Да не те е страх от нищо и да знаеш, че тя е винаги с теб и те пази от всичко…

– Това… с пазенето хич не ми е ясно – отроних, без да искам.

– Може да не ти е ясно, но освен майка ти имаш още няколко „пазители“. Например имаш един, с гръцки произход, стара връзка от минал живот – той много ти помага.

Колкото и да се напъвах, нищо не можах да проумея, кой би могъл да бъде?!

Сбогувах се с майка ми, като є предадох много целувки, обич и пожелания за леко справяне с новия си живот от „другата страна“ и че ще се обаждам от време чрез медиума.

– Благодаря ти, Агнета. Бог да те благослови за дарбата ти да даваш утеха на хората! – и затворих телефона. Бях едновременно и много щастлива, и разстроена. Плачех, разбира се. Плачех през по-голямата част на дългия ни разговор, но бях и радостна, че я чух. Знаех, че почти винаги, когато пожелая, мога да „вляза във връзка“ с нея. От друга страна, по-силно и по-категорично от всеки друг път съзнавах, че въпреки всичко майка ми завинаги беше отишла в един друг, недостъпен за мен свят. Каква беше ползата, че винаги е с мен, като не мога да я виждам и да си говоря с нея.

„Отвратителна съм – поклатих мислено и с отвращение глава, – пак съм недоволна и не знам какво искам. Та това, което току-що преживях, малко ли беше?!“