ИСТОРИЯТА НА КАМЕЛИЯ

Излязох и се обадих от един уличен телефон у дома. Отговори майка ми и каза, че Боги не си е вкъщи. Наредих є да му остави бележка да дойде да ме вземе от Елена не по-късно от 10,30-11 часа вечерта. Колата ни беше на поправка, но си го познавах и знаех, че ще дойде да ме прибере с такси или каквото и да е, защото би го било страх да ме остави сама по тъмно из този съмнителен квартал.

Като се върнах у Елена, поисках още малко кафе и подех:

– Едно не ми е ясно, защо Камелия не идва? Първия път стояхме при теб до сутринта, днес „пристигат“ разни мунчовци, които не познавам, или пък далечни познати… Тя защо не идва?

– Предполагам, че вече е в по-високите „полета“ и е много заета. Последните два пъти като ме посети, каза, че скоро щяла да започне да учи нещо по нейната болест, по диабета, и след това щяла да бъде възпрепятствана да идва.

– А каква е тази история, която свекърва ми разказва, че Камелия повече няма да се преражда, последен живот є било, затова така се мъчила, вярно ли е това?

– При моите сеанси Камелия не е правила подобни изявления, но Вера посещава още десетина други медиуми, врачки, всякакви екстрасенси… Знам ли? – засмя се Елена.

– Да, тя самата вика духове, медиум била – ухилих се и аз, – тя лично ми го каза. И аз се обърках коя информация от кого е получила. Помня обаче, че при последния случай, когато сама се опитала да влезе в контакт с Камелия, „дошъл“ дядо Димитър, свекърът є, и є забранил повече да вика духове. Казал є: „Ще спреш да смущаваш мъртвите и ако не ме послушаш, да знаеш, че ще полудееш!“… И тя уж спряла.

– То наистина си е за полудяване – съгласи се Елена. – Аз самата имам разни симптоми за психическо увреждане, знам, че е от тези занимания и трябва да спра…

– Спри! Наистина може да си навредиш, така пише и по всички книги.

– Какво да правя? Крия се от всички, но и едните, и другите ме нападат – повдигна рамене, въздъхна и ме загледа уморено. – Впрочем, каква е точно историята с Камелия? Защо Вера иска да отмъщава на Огнян? Какво є е направил? Тя ми е разказвала много неща, но така объркано ми ги поднася, че освен болката є от заканите и омразата є нищо не схващам. Камелия също казва известни неща, но аз не знам защо, къде е връзката?! Усещам, че съм само проводник на нещо, което ги свързва тях двете.

– Да-а, вече измина толкова време от смъртта на Камелия, а Вериното отношение към Огнян не се променя – съгласих се аз. – Опитах се да є обясня, че Камелия иска на разбираем за нея език да є изясни, че отношенията между нея и Оги са изживени по кармичен път. Затова є казва да не отмъщава на Оги – „той е вече отмъстен“. Говоря є най-разбираемо какво е карма – тя не ме слуша, не стига до съзнанието є. Елена кимаше и ме гледаше замислено.

– Често си мисля за Камелия – продължих, говорейки по-скоро на себе си, – що за карма изплащаше това дете?!… Била е на 13 години, когато както вървяла по улицата, паднала в някаква фалшиво покрита шахта. Естествено много се уплашила. От този ден залиняла и при все че външно не страдала от нещо определено, просто бавно гаснела… Последвали безкрайни медицински изследвания и открили диабет – казали, че вследствие уплахата панкреасът не функционирал добре. От този момент до края на живота си – значи 11–12 години, горкото дете е живяло с две инжекции инсулин дневно и какви ли не още други лекарства и диети.

Елена смръщи вежди и тръсна глава.

– Коварна болест е диабетът.

– Иначе беше много красива, напълно различна от Боги, никога човек не би могъл да приеме, че са брат и сестра.

– Е, ама и той е много хубав! – възкликна Елена.

– Да, но по друг начин. Той има дълго лице, а тя сърцевидно. Той е светъл шатен с пъстри очи, а тя излъчваше една екзотична красота – големи черни очи, изключително богата естествено къдрава коса, красиво оформена плътна уста, изящно миниатюрно носле, но… вследствие на болестта остана малка. Не можа да порасне. По мое мнение беше деликатно, много добре оформено миньонче, аз лично харесвам тоя тип жени, но майка є горчиво коментираше, че иначе щяла да бъде висока като Боги.

– Нещастието беше там, че тя бе безумно влюбена в този Огнян. И той в нея. Студентска любов… даже още от ученическите години. Камелия следваше история на изкуствата, а Огнян нещо много заплетено за мен, но се готвеше за журналист.

Годината преди да умре, Камелия ни гостува за един месец в Западен Берлин. Имахме контракт в Хилтън хотел. О, какво преживяване беше за нея специалното шоу, дадено от мен в чест на американските космонавти, които бяха на посещение в момента и бяха сензацията в града. И изобщо тя беше едно жизнерадостно младо създание, пълно с оптимизъм и надежда, независимо че трябваше да си слага сама по два пъти дневно инсулин.

– Аз съм свикнала – намигаше ми и се усмихваше весело под загрижения ми поглед.

С часове обикаляхме заедно най-хубавите магазини в Западен Берлин, за да є купим дрехи и подаръци за вкъщи. Боги се шегуваше:

– Сестро, моля ти се, само не купувай нищо трицифрено. Имай милост към брат си!

А Камелия се смееше като луда.

Говореше непрекъснато за него – Огнян. От нея разбрах, че любовта им е взаимна. Той обаче произхождаше от семейство на видни партийци. Бащата пишел речите на Тодор Живков, а майката била лекарка, а като такава естествено била абсолютно против брака между Оги и Камелия. Направо казала на Камелия, че тъй като е неизлечимо болна, не би трябвало да се женят.

Слушах Камелия със свито сърце и с усилие сдържах сълзите си. Знаех, че беше обречена да умре рано. Тя сигурно също е знаела, защото беше интелигентна и бе изчела всички възможни медицински книги за диабета. А може и да не е знаела. Понякога човек умишлено си затваря очите за нещо неприятно или което не иска да знае. Както брат є не искаше да знае или да приеме, че ще умре. Преди тя да дойде в Берлин, бяха на вечеря с един мой познат, възрастен човек, лекар-интернист. Споменах случайно нещо за Камелия и болестта є, а той отсече: „А, щом е заболяла толкова млада, много скоро ще умре.“ На ужасените ми въпроси неизбежно ли е, съвсем по лекарски, обективно и безпристрастно ми обясни, че няма шанс. Прибрах се много разстроена и за ужас на Боги плаках цялата нощ. Не исках да му кажа защо. На другия ден бях принудена да му кажа истината, защото той си въобрази, че плача за друго.

– Глупости! Това са пълни глупости и изобщо не го вярвам! – отвърна той и отказа да го приеме.

Но аз го вярвах. Сърцето ми се късаше, като гледах как се радваше на живота това красиво дете. Стараех се да є създавам удоволствия и забавления по всякакъв начин, а Боги и без да се старае, денонощно я уморяваше от смях.

Веднъж докато бяхме в Берлин, тя ми довери, че вече е имала интимни отношения с Оги и на ужасения ми поглед се засмя и каза:

– Аз го исках, Лиана. Откъде да знам колко ще живея?

– Моля те, само брат ти да не узнае – помолих.

– А! Той не може да ми бъде господар.

Съгласих се с нея, но болката ми растеше с всеки изминал ден.

Един път весело ми разказваше какви лошотии є наговорила бабата на Оги, как є тропала с крак, че никога няма да му разрешат да се ожени за нея. Обзе ме страхотно възмущение. Колко лоши могат да бъдат хората! Та те не бяха се затичали да се женят! Оги беше напълно наясно за състоянието на Камелия, знаеше, че няма бъдеще, но я обичаше и живееше с настоящето.

– Как може да си толкова глупава! – креснах на Камелия. – Та ти нямаш ли самоуважение, достойнство, гордост?! Тоя Оги да не е единственият мъж на земята! Камелия, чуй ме, ти си кукла! Ти си красавица, млада, умна, интелигентна, може да имаш когото си пожелаеш… Пък и не се съмнявам, че имаш и други обожатели. Остави го! Не ти ли е обидно да разрешаваш на близките му да ти говорят такива неща?

Изведнъж тя стана съвсем сериозна, големите є чудно хубави очи смениха за мигове няколко нюанса – въпрос, мъка, примирие, и тихо промълви:

– Какво да правя, когато съм моногамна?

– Моногамна! Моногамна! Какво значи това?! Ти чуваш ли се какво говориш, момиче на 23-24 години, моногамна била! – бях вън от себе си от отчаяние.

– Моногамна съм. Мога да обичам само веднъж в живота си – тихо и категорично прозвуча гласът є.

Този случай дълбоко ме разтърси и остави незаличими следи в паметта ми. Болеше ме някъде много надълбоко. Бях безпомощна да помогна.

Убедих я да не казваме на Боги, че бащата на Оги е такъв виден политически функционер, както и за интимните им отношения, защото огненият є брат в никой случай нямаше да приеме и толерира никакви отношения с такива хора.

Камелия си замина с пълни куфари и обновен гардероб, но това едва ли беше много важно за нея. Там в София я чакаше Оги! Сърцето є през цялото време беше при него.

Няколко месеци по-късно научихме, че Камелия е напълно ослепяла с едното око и вероятно скоро ще ослепее и с другото. Дойде в Стокхолм с баща си, правихме разни консулти с всякакви интернационални светила в областта на ендокринологията и си отидоха, пълни с надежда. Казаха є, че процесът ще се ограничи и че другото око ще остане незасегнато. През цялото време Камелия показваше удивително висок дух и оптимизъм… На следващата година ни съобщиха, че е ослепяла и с двете очи. Разбрах, че краят наближава и реших, че е време да се приберем в България за морална подкрепа. Не бях се връщала седем години, а Боги десет –толкова репресии и проблеми бяхме преживели там (най-вече аз), че през всичкото това време не смеехме да се приберем у дома.

У дома! Добре звучи, но оттам се излизаше много трудно…

И все пак колкото и да ме беше страх да се върнем, при все че нямах кръвна връзка с Камелия, аз бях тази, която реши:

– Ще си идем! Ние сме невиждани егоисти и мислим само за себе си… тя… Те, родителите ти, сега именно имат нужда от нашата подкрепа.

Не беше лесно да отложа няколкото контракта, но хората и на Запад имат сърца. Като разбраха каква е причината, всички се съгласиха да ни освободят, без да ни искат неустойка. Наложи се да разтуря и състава ни и през лятото на 1971 година се върнахме в България.

Не беше лесно с едно щракване на пръстите да се аклиматизираме и пригодим към многобройните ограничения, условия и планини от проблеми на тоталитарния режим. Нищо не се беше подобрило. Напротив. За да оцелее и запази някак професионализма си, човек трябваше не само да е гъвкав, а да бъде по-скоро акробат, навлечен в крокодилска кожа, за да е по-безчувствен към хилядите предизвикателства и потъпкване на всякакви човешки права.

Вечният проблем в България имаше и хубава страна – там имахме много приятели. В известни кръгове беше непрекъснат празник, че сме се върнали. Нямаше време да си починем от нонстоп docle vita, покани и гуляи у разни приятели или пък приеми у дома. Целият този бесен темп на живот го установихме най-вече с цел да създадем нов кръг от познати и разнообразие на Камелия.

Бяха се разделили с Огнян. Някаква млада особа, която отдавна го гонела, беше успяла да го откъсне от нея. Убедена бях, че за Камелия това беше краят на света, но поне външно с нищо не го показваше. Духът є бе много висок. Никога никой не би могъл да допусне, че е сляпа. Ех, Елена, ако можеше само да я видиш как бодро и сигурно се движеше и у дома, и по улицата! Отначало ходех безпомощно след нея с цел да є помагам, докато тя с усмивка ми каза:

– Излишно се тревожиш, Лиана. Аз познавам разположението на всеки мебел и предмет, всеки път до тях ми е до болка познат. Гледай! – и ми показа на практика как безпогрешно се движи навсякъде.

На улицата същото – поведението є беше съвсем нормално. Държах я леко под ръка, а тя се смееше: „Мога, мога, ти само ми казвай, ако идва праг, стъпало или препятствие.“

Във всички компании се държеше непринудено весело и явно се наслаждаваше на живота. Нищо не отказваше – пушене, пиене за компания, танцуваше и с удоволствие слушаше музика. Изпитвах подлудяваща болка да гледам тези красиви черни, засмени очи, ирисът на които с нищо не показваше, че са болни, и да приема, че не виждат. Всеки ден удивлението и възхищението ми от нея и нейния дух растяха. „Трябва да е много добър и чист човек – си мислех. – Каква никаквица съм аз! Колко по-ниско стоя от нея! Ако това нещастие беше сполетяло мен, щях да се изолирам от всички, нямаше да искам да виждам никого, щях да се отдам на самосъжаление… А тя?! Тя е невероятна! Тя е за възхищение!“

Случваха се обаче и неприятни инциденти. Веднъж един неин приятел я взел на разходка с кола. До него седял някакъв художник, който носел картини в скута си и се извинил на Камелия, че затова седи отпред. Тя казала, че няма значение и самоуверено влязла и седнала в колата. Говорели си непринудено. По едно време Камелия поискала цигара, той є подал пакет, от който тя по шума безпогрешно си извадила една, после поискала и „огьнче“. Той държал през рамо запалена запалка и когато тя много се забавила да запали, подхвърлил: „Хайде де, ще ми свърши газта!“

– Дръж ми ръката, аз не виждам – отвърнала Камелия.

Горкото момиче! Получило шок и цяла седмица не могло да се съвземе.

Стараех се да няма повод за разговор относно Огнян. Понякога, когато бивахме сами двете, тя говореше за него – кротко, без огорчение или болка:

– Аз не го упреквам. Прав е за себе си, за какво му е сляпа приятелка… Но защо именно нея, защо с нея се събра?! – и ми разказваше колко много е злословило онова момиче против нея, беше убедена, че Оги ще се върне.

Казах є авторитетно, че за нея е по-добре така, че Огнян е господин никой и с постъпката си е доказал именно това. Никой не го караше да се жени за Камелия, но след една дългогодишна връзка не беше редно да я остави веднага, след като я сполетя бедата. Човек трябва да има някакъв морал… „Да, Оги е точно господин никой и не те заслужава!“ – така приключвах винаги подобни разговори.

Когато пет месеца по-късно заминахме за следващия си ангажимент, оставихме една жизнерадостна малка кукличка, пълна с живот и с много висок дух. По-хубава от всякога. Беше се подстригала много късо заради сложните процедури, които д-р Димков, прочутият билкар, є прилагаше. Страшно добре є стоеше късата косица. Изглеждаше не на 24 години, а на 16… Имаше и много искрени, самоотвержени приятели, които не я оставяха нито ден сама.

Два месеца след нашето заминаване Оги се беше оженил за същото момиче. Това силно повлияло на психическата є съпротива и желанието є за борба. Четири месеца по-късно тя почина в невероятни мъки и болки…

Плачех както винаги, когато си помислех за нея. Елена ме гледаше с просълзени очи.

– Да, голяма трагедия… Сега разбирам защо Вера е така непримирима и ненавижда Огнян – поклати глава тя. – Но как да є обясним, че с никакви отмъщения тя няма да върне Камелия?