Откъс от главата "ЗАБРАВЕНИТЕ ДУШИ"

...................................

Изведнъж, както го слушаше с внимание, тя му махна повелително с ръка да замълчи, също и на нас започна да се ослушва с глава настрана. Явно се мъчеше да чуе нещо или някой невидим за нас.

– Какво?! – викна силно тя, като че ли беше със слушалки на ушите, кимна глава настрана и пак направи гримаса.

– Олеле! – извика отново, скочи от мястото си, направи нетърпелив знак на Мишо да стане от фотьойла, в който седеше, и тя седна в него.

– Камелия „слезе“! – извика тя към мен и се смъкна от креслото, търсейки си удобна поза.

– Ох, лошо ми става на сърцето! Погрознях ли много? Гледай лицето ми, наблюдавай ме през цялото време и виж как се променям! – говореше само на мен.

– Ох! Ох! – изпъшка Елена и сложи ръка някъде между сърцето и стомаха си. – Цялата ме обсеби! Цялата ме обсеби! – и затвори очи.

Ние я гледахме ужасени. Това вече и за мен беше алармиращо, не бях я виждала такава досега. Беше мъртвешки бледа и наистина лицето є се измени някак, погрозня… След това започна да говори с равен, монотонен глас, който не повиши през целия сеанс:

– Пуснали са ме само за десет минути. Имам много да им казвам – на брат ми и на снаха ми… И докато говоря, да си намислят какво искат да ме питат… че времето е малко.

– За каква снаха говори?! – мина ми като мълния през главата и чак след малко си дадох сметка, че става въпрос за мен.

Елена рече монотонно:

– Много тежка беше моята смърт. Органите ми бяха разрушени от болестта и умрях в страшни болки. Всичко ме болеше!… Очите… все едно че с ножове ме мушкаха там… Агонията ми беше толкова дълга, че не разбрах точно кога умрях. Когато се намерих вече в дома на покойниците, бях обезумяла от страх. Чак тогава започнах да схващам, че сигурно съм умряла, защото нищо не ме болеше. Тази нощ, там в дома на умрелите, беше ужасна. Имаше и други мъртъвци. Чудно – изведнъж нищо не ме болеше и виждах всичко наоколо… Но треперех от страх и ужас! Беше отвратително! Уплашена и безпомощна, помня, че плачех непрекъснато. Добре, че един друг мъртвец, дядо Сандо, цяла нощ ми държа ръката и ме утешава. Каза ми да не плача, че сме умрели, сега ще ни е по-добре. Питаше ме коя съм и защо толкова млада съм умряла. Никога, никога няма да забравя тази нощ!

На другата сутрин, много рано „дойдоха“ да вземат дядо Сандо – някакви негови по-рано умрели близки. Мен никой не дойде да ме потърси. Бях не само ужасно сама, а и все по-уплашена, къде ще ида сега?!… Когато разбрах, че мога по желание да виждам майка и татко, съвсем обезумях! Говорех им, но те не ме чуваха и виждаха. Само плачеха. Майка ми така страдаше и виеше!… И татко!… Аз също с тях. Беше ужасно! Тази мъка и неописуемо страдание продължи много дълго, не само до четиридесетия ден след смъртта, а и месеци след това заради сълзите на майка ми.

Боги, Мишо и аз хълцахме неудържимо без никакви задръжки. Елена продължаваше да говори монотонно със затворени очи, полуизтърсена от креслото:

– Сега искам брат ми и снаха ми да ми помогнат да направим нещо за майка. Трябва с моя помощ да разрушим една магия около нея, за да остави и мен на мира. Лиана и Боги да отидат у нас, да издебнат някоя вечер, когато мама заспи и да є пръснат една щипчица сол под възглавницата.

– А! По кой начин?! – възкликнах аз. – Майка є не е спала от години. Никакви сънотворни средства и билки не є помагат, та ние с щипка сол!… А и как ще я накараме да си легне, камо ли да заспи?

– Аз ще направя така, че да заспи… Но след това трябва да є пръснат малко сол под възглавницата. Останалото е моя работа… Майка изплаща много тежка карма чрез мен и моята смърт в този живот… В минал живот тя е удушила собственоръчно трите деца на крал Вилхелм, за да се възкачи на престола. Сега, в тоя плаща чрез мен и мъките є ще са вечни, докато не го разбере.

Ние слушахме като омагьосани. Плачехме и не смеехме и да дишаме.

„Кой Вилхелм!?“ – мина ми през ум, че бяха цяла поредица крале с това име. Не смеех да попитам – да не разваля нещо. И без друго бяхме зашеметени от чутото, а и никога не е късно да се провери. Който и когато иска, може да се порови из разни библиотеки и енциклопедии. Лично аз за секунда не се съмнявах в истинността на информацията, защото познавах Камелия добре и знаех, че не е нито тщеславна, нито шегаджийка, за да лъже. Колкото до свекърва ми… напълно бе възможно да се приеме за истина. Казаното от Камелия би могло да обясни някои черти, които бях забелязал в поведението на Вера. До тази вечер например за мен беше непонятно на какво се дължи нейното вродено високомерие и чувство за превъзходство. Гледаше отвисоко на всички и горчиво се оплакваше, че живее в неподходяща среда. Не признаваше и роднините си – простаци били. Никога не можа да се примири с квартала, в който живееха (според мен приятно залесен, в центъра на София), не общуваше със съседи и казваше, че били под нейното ниво. Гордееше се с образованието си, получено в някакво специално чуждо училище, и с огорчение отбелязваше, че Боги не приличал по придирчивост на нея, а от малък играел с „гамените на махалата“. Поддържаше се в крак с модата, беше добре соанирана, хубава жена, странно белязана от природата – очите є имаха различен цвят, едното синьо, другото пъстро. Да, за мен не беше невъзможно да приема, че в минал живот е била кралска особа, домогваща се до власт, като имах предвид поведението є сега. Нали и в книгите пише, че всички идваме отново на Земята с навиците си от миналото…

– Майка никога няма да спре да страда и да ме прежали, но със сълзите си стана причина да се задържа много дълго в ниските сфери. Беше мъчително и за мен… Сега имам други планове и занимания и тя не бива да ме „дърпа“ повече към Земята.

Погледнах часовника си и ужасена казах:

– Времето изтече. Не трябва ли Камелия да си ходи… да не є се карат?

Но Елена продължаваше с монотонен глас:

– … задължавам Боги и снаха ми да изпълнят желанието ми. А сега нека ме питат каквото искат! Брат ми да ме пита!

Боги се помести нервно на мястото си, направи два тика несъзнателно с челюстта си и безпомощно ме погледна:

– Ами какво да я питам? Какво, какво?!… Тя… Сега сляпа ли е?

– Не, не съм сляпа. От мига, в който умрях, мъките ми свършиха.

– Добре ли е?… Как се чувства „там“? – колебливо и неуверено звучеше грубият му глас в притихналата стая.

– Да си ходи! Да си ходи, за да не є се карат! – проплаках аз.

Последва малка пауза и сърцето ми подскочи от разочарование. „Сигурно си отиде!“ – прошепнах.

– Смее се… – продължи с равен глас Елена. – Кажи на Лиана… че архангелът ми разреши да остана. Стои тук до мен и ме държи за ръката… Мога да остана, докато той каже.

Щях да припадна от благоговение. Архангелът я държал за ръката!!! О, Господи, архангел стои до нея!

– По-добре не мога да бъда – продължаваше Камелия. – Не съм сама. Имам и нова любов. Руснак е. Стьопа се казва.

Умрял е преди три години при автобусна катастрофа в Съюза. Бил е трета година студент по медицина… Той най-много ми помага да свикна и се пригодя към условията на живот тук… Обяснява ми и много неща за земния ми живот… защо така са се развили нещата с мен… Затова искам брат ми и снаха ми да обяснят на майка, че трябва да забрави за Оги. Няма какво да му отмъщава! Аз не му се сърдя! С него вече е разплатено!… Много съм щастлива! Ние със Стьопа страшно много се обичаме… Само че не като вас на Земята… защото тук няма физически тела… но това не значи, че се обичаме по-малко.

Последва малка пауза. Никой от нас не я наруши.

– Като си помисля само колко глупава съм била! Как се стараех да не разочаровам милия ми брат и да асимилирам музиката му… Той ми записваше касетки с джаз и ме задължаваше да ги слушам… Срам го беше, че съм общувала с простаци, които нищо не разбирали от музика… О, как се стараех да бъде… ако не на негово ниво, поне да не стане ясно, че нищо не разбирам от джаз… А никак не ми харесваше! Колко глупава съм била! Колко глупав е и той, като си въобразява, че неговите джаз-музика и джаз-хармония, които пропагандираше, са най-велики! Ако би могъл да чуе музиката тук, музиката на сферите… ще разбере колко е бил тъп! Музиката, която може да се чуе тук, не може да се сравнява с тази на Земята… от който и да е жанр… След пет години брат ми ще разбере какъв глупак е бил… Оскърбявал хората заради неговата музика… а има много по-важни неща за постигане на Земята… Сега се намирам в кръга на учените. Подготвят ме да започна сериозно изучаване на моята болест – диабета, и ще се наложи да се преместя на друго място, докато трае обучението.

Там ще уча и ще работя с други учени за лечението на диабета в бъдеще. Когато решат, че е дошъл моментът… А това може да бъде и след много, много години… Тогава ще се преродя отново… За да лекувам на Земята… …Но диабетът тогава ще бъде в друга форма… Ще има и други съвсем нови болести… за които човечеството… ще търси решение. Скоро ще ме преместят и Елена няма да може да общува с мен. Никой няма да може повече… затова… след шест месеца броено от днес… значи след 17-и, най-добре на 18 февруари следващата година Лиана и Боги… да ме „повикат“ непременно! Най-добре чрез някой стар медиум, за предпочитане жена… тогава ще им кажа много неща за тях двамата и тяхното бъдеще… Боги много ядосва Лиана… но тя също го ядосва… След пет години ще имат нов дом… Ще отидат в Египет… През февруари другата година ще им кажа повече… Баща ми е най-добрият човек на Земята! Колко много се грижи за мен!… Много го обичам и… искам Боги да му каже, че специално му благодаря за всички стоически грижи по моето здраве… и на майка също да каже… че много ги обичам двамата.

Последва пауза. Елена полулежеше със затворени очи.

– …Архангелът ме стиска за ръката и напомня, че трябва да си отиваме… тази сутрин – след няколко часа… ще стане голяма катастрофа на изток… ще има много души да прибираме и ще имаме много работа… Снаха ми… я благославям навеки!

– .. .и се възнесе! – изпъшка облекчено Елена и след малко отвори очи. Стана бавно от мястото си и отиде в банята. Чуха се познатите звуци – повръщаше.

Когато се върна в стаята, ние все още бяхме вън от контрол. Елена не помнеше нито една дума от казаното и се наложи да є го разказваме.

– Добре, че няма да шофирам аз! – каза Боги, като си тръгвахме.

– Доволен ли си от сеанса със сестра ти? – нетактично попита Елена.

– За какво да съм доволен, че се скъсах да рева ли? Тебе само за това те бива – да разплакваш хората.