В СТРАДАНИЕТО ОТ ЗАГУБАТА НА ЛЮБИМ ЧОВЕК – ВЕЛИКИ, ПРЕУСПЕЛИ ИЛИ НЕУДАЧНИЦИ – ВСИЧКИ СА РАВНИ. СЛУ­ЧА­ЯТ Д-Р РЕ­ЗО­ВА

­­А сега искам да предложа на вниманието на читателя един скорошен случай, чието описание, както и коментарите, които ще направя, вярвам, че ще бъдат от полза за всеки.

Преди около шест месеца получих едно обемисто писмо, което според авторката му беше продиктувано от „дива“ болка. В него нямаше нищо по-различно от това, което ми пишеха всички загубили близък и любим човек. Беше отчаян зов за помощ от жена, която след съвсем скорошната смърт на съпруга си не виждаше начин, средство или смисъл в преодоляване на загубата му. По-забележителното в този случай бе, че тази напълно дерайлирала от установения си живот и дейности жена беше лекар, при това доцент, доктор на медицинските науки. Точно както писах във „Всичко е поправимо само докато живеем“ – страданието и болката са неизбежен спътник през живота на всеки, независимо от нивото на неговото образование, социален произход, социално положение, титли, популярност или власт.

Ето какво ми бе написала д-р Ана Резова:

„Уважаема г-жо Антонова,

Много мислих дали да Ви безпокоя с моя проблем, но все повече ме обзема дива болка и мъка и накрая се осмелих да Ви помоля за разбиране и помощ.

Искам още в началото да Ви кажа, че никога до смъртта на съпруга ми не съм била фанатично вярваща. Приемала съм религията най-общо. В трудни моменти и в чисто личен план съм се молила на Бог да ми помогне, но не съм имала увереността, че всичко това е истина. По професия съм лекар – доцент по… болести, доктор на медицинските науки. Срещала съм смъртта както на пациенти, така и на свои близки и родители, но закърмена с материалистически идеи и изучавайки човешката материя като професионалист и научен работник, не съм се осланяла на Бога. На … години съм, пенсионер.

На … тази година почина съпругът ми, професор Н. Резов, … годишен, по професия…“

По-нататък д-р Резова обяснява, че макар и тежко болен и минал няколко операции до смъртта си, съпругът є е работил много активно като преподавател, научен работник и общественик. Смъртта му според нея е била неочаквана и я сварила абсолютно неподготвена. Личните подробности от писмото няма да спомена, освен един пасаж, който е необходим заради онова, върху което искам да призова вниманието на читателя по-късно по повод този случай.

„Бих се самоубила много пъти досега – пише по-нататък д-р Резова, – но ме спира това, което научих от Вашите книги – че самоубийците не отиват при другите. А аз искам да го намеря в отвъдното и вечно да бъда с него. Не познавам друг мъж освен съпруга си, винаги и само той ме е привличал във всякакъв смисъл. С него сме живели 57 години в абсолютно доверие и взаимна чиста любов.

Искам да Ви разкажа за две неща, които наблюдавах в поведението му в последните месеци, когато стана много болен, които не са му присъщи и които може би означават нещо. Първото е, че няколко месеца преди да почине, той се промени. Постепенно стана тих, съсредоточен, не толкова примирен, а по-скоро спокоен и в никакъв случай не уплашен. Много често, седейки в креслото, навеждаше ниско главата си и затваряше очи, като заспал. На въпроса ми дали спи, отговаряше: „Не, мисля си.“ Да мисли, беше за него характерно – той бе философски тип човек и мисловният процес беше в основата на цялата му дейност, но в случая беше по-различно. Сега мисленето му сякаш го изтръгваше от действителността и той попадаше в друг свят. Никога не ми е говорил за смъртта като нещо предстоящо. Аз също непрекъснато го уверявах, защото вярвах в това, че ще се подобри и ще продължим да живеем по своему щастливи. Много често си повтаряхме: „Само да сме двама. Трябва да бъдем двамата.“ Един-единствен път, през една тежка нощ ми каза: „Как ми се живее!“, а много отдавна, вероятно след една поредна сърдечна криза ми отговори: „Мисля за онзи миг.“ Тогава го изтълкувах, че е мигът на умирането, но тъй като не допусках, че това предстои, не му обърнах внимание. Понякога сядаше близо до прозореца и дълго гледаше навън. Никога преди не го е правил.“

Писмото продължаваше така:

„Госпожо Антонова,

След като прочетох Вашите книги, аз станах вярваща. По-точно, искам от все душа всичко да е вярно, защото не мога да понеса мисълта, че той ще изгние в гроба и всичко ще бъде дотук. Човек като него не бива да умира и дано, дано да сте права, че след смъртта човек не умира. Вярвам в това и съм се вкопчила в тази вяра, за да мога да живея.

…

Създадох си моя молитва, с която моля Бога да помогне на духа му да се възвиси и да продължи мисията си да помага на хората. Той цял живот това е правил, въпреки че е срещал много неблагодарност. Хората трудно проумяваха неговата безкористност и умението му да прощава. Всеки ден се моля Богу за него. Искам да е щастлив в отвъдното, духът му да намери мястото, което заслужава, а то не може да бъде друго освен най-високото. Съзнавам, че му вредя с това, че много, много и неутешимо плача, но нямам сили. Цял живот съм се грижила за него и съм успявала да му помогна, да го възвърна към живот… Имам убийственото чувство, че го изоставих и го поверих на други, които не се погрижиха за него.

…

Писмото е много дълго и завършва с:

„Искам само да знам истината, как е станало, каква е моята вина и, второ – трудно ли му е било да умира и как е сега? Госпожо Антонова, моля Ви, ако има как и желаете, помогнете ми!“

Прочитайки цялото много дълго и емоционално писмо на д-р Резова, бях на свой ред душевно разтърсена въпреки богатия си опит с този род споделена мъка. Най-много се разстройвам от постоянното ми откритие, че дори такива, постигнали висок професионален статус, извоювали заслуги и признание през живота си, люде като д-р Резова все още нямат никаква духовна просвета, която е единственият лек за преодоляване на неизбежната раздяла с близките ни.

Много исках да є помогна. Разбира се, не повече, отколкото на всеки потърсил помощта ми, но се надявах, че един високообразован и с богат медицински опит човек като нея ще е по-лесно да го убедиш в значението на изучаването на духовните истини. Бих искала читателят да ме разбере правилно. Не деля хората на образовани и прости, защото и царят, и пъдарят не са защитени, и за когото и да било няма привилегии спрямо болката при такава загуба. Съвременните научни степени, титли и квалификации имат значение само в рамките на обективния земен живот, докато духовното познание дели хората на съвсем други категории. Там знанието се движи из съвсем други измерения, до които се стига не само с интелект, а повече чрез добродетели, морал, развито чувство за отговорност, съчувствие, състрадание и любов. Вътрешната нужда от изучаване на някоя сериозна духовна доктрина най-добре говори за индивида, къде стои той по стълбицата на еволюцията, поне дали е духовно пробуден, или „спящ“. Във „Всичко е поправимо само докато живеем“ съм дала точни определения за „спящото“ човечество и първите, които биха се възмутили срещу това определение, ще бъдат хората с научни степени и постижения в която и да е област от земното развитие. Обаче докато човек в днешните времена има изцяло материалистично мислене и не знае какво да мисли за живота след смъртта или по-скоро приема, че смъртта е краят на живота, докато той не знае за духовното си устройство, произход и връзка с духовните светове – той е „спящ“. Всички титли и награди в земния живот няма да му послужат за нищо, което има значение за живота, който следва след края на земния ни път. А онзи, който съзнателно е вложил интерес, старание и усилие в изучаване на някоя сериозна духовна школа, още докато е на земята, изгражда у себе си качества, които са жизненонеобходими за живота му след преминаването на портата на смъртта. По-нататък може би ще говоря за живота на душата между смърт и ново раждане. Тук искам само да отбележа, че всеки, който съзнателно работи върху своето духовно знание и разбиране, още докато е на земята, развива много полезни за самия себе си качества. Загубата на близък, любим човек и за него е раздираща болка, но той я приема със смирено разбиране. До това смирено разбиране, че великите космически закони оперират неизменно и че всичко е справедливо, колкото и да ни боли и да страдаме – пътят е дълъг, но затова пък сигурен. За пояснение ще дам следния пример.

Моя позната, дългогодишен антропософ, с която се движим и посещаваме един и същ духовен кръг от хора, миналата година организира вълнуващо духовно занимание по случай Коледа и 12-те Святи нощи. Тя беше инициатор и организатор на това мероприятие, което включваше и обединяваше много хора и от други страни. Нашите духовни занимания бяха предвидени от Коледа до Богоявление. Същата жена беше поканена на предколедно тържество, организирано от съмишленици в друг град. Точно тогава є съобщават, че брат є внезапно починал. Новината за постигналата я трагедия научихме и приехме в нашия духовен кръг с подобаващото съчувствие. Проведохме определените ни занимания без нея. Когато тя се върна в София и се включи отново в духовната група, външността и поведението є с нищо не издаваха болката и скръбта є. Държеше се достойно и смирено. Да не мислите, че не е страдала и не я е боляло?! Ами това беше родният є брат! Но тя издържа това тежко изпитание със силата, която изгражда у себе си духовно развиващият се човек. Болката, колкото и силна да е тя, когато е разбрана правилно, чрез знанието, че всичко е справедливо, когато човекът е стигнал дотам сам да проумее това, с придобитото смирение по-лесно преодолява страданието. А какво прави нищо незнаещият човек – той ридае безутешно, упреква се, търси вина у близките си, у себе си, у другите и най-вече упреква Бога. „Той защо ми го отне, ако е толкова милостив?!“

Да, и на тях съчувствам с цялото си сърце и затова започнах да пиша тези книги, но сега виждам, мой дълг е да пръсна колкото може светлина по тези сложни за разбиране въпроси и да покажа верния път на онези, които са склонни да го приемат и повярват.

В заключение ще кажа, не очаквайте един починал ваш близък да ви разкаже от отвъдното чрез някой земен медиум някоя истина, както вие я търсите и искате да чуете. Човекът, който е бил неук на земята за живота след смъртта, за съществуването на Духовните йерархии, за човешката еволюция, не може оттам да ви даде верни отговори. В духовната родина на човешката душа, където отиваме след земната ни смърт, условията са толкова различни, че няма еквивалент или аналог за описването им според представите, според условията, в които живеем и имаме от земния обективен свят. Нашата връзка с тях може да се извърши само като им изпращаме мисли на любов, не плач и сълзи, а топъл израз на любов.

Но нека се върна към случая с д-р Резова, който е показателен, защото тя се явява представител на хората, осланящи се само на научните постижения и доказателства.

Въпреки че болестните проблеми на съпруга є били често проявявани в последните години от живота му, тя твърдо разчитала на убеждението си, че навреме взетите и постоянно подържани медицински грижи могат да осигурят живота му още дълго време. И въпреки че той умира в болницата по време на негов лечебен престой там, тя не може да спре да се самообвинява, че носи най-голямата отговорност, тъй като се е съгласила той да постъпи там, че го е оставила на грижите на други лекари и че не е била с него в мига, когато вероятно той е бил съвсем сам. Изслушвайки нейния анализ на последните дни на съпруга є, разбрах, че д-р Резова е един от най-тежко преодоляващите този вид раздяла хора. Разбира се, обяснимо е, след като те са имали повече от 50 години възможно най-съвършения брак, разбирателство, допълване и уважение към професионалните постижения и изява на другия – били са си един вид самодостатъчни. За тях най-важното нещо е било да са просто заедно. И оттук следваха нейните въпроси към мен (освен тези на самообвиненията), ще бъдат ли отново заедно и кога?

Ето тук д-р Резова ми поставяше най-трудния за отговор въпрос. Не че не знаех какво да є кажа, но няма еднозначни отговори. Можем да имаме познание само относно принципите, върху които се изграждат човешките връзки след смъртта, но не и когато сме още на земята и ни се разказва един или друг подобен случай, да отговаряме с „да“ или „не“. Това първо би било несериозно, а после и невярно. Знаех обаче, че точно такъв отговор очакваше тя от мен и че само това би я успокоило донякъде. Нямам право да давам такива директни отговори, дори и ръководена от най-искрено съчувствие. Тези „неща“ ги решават специални сложно устроени органи от Духовните йерархии, където се вземат под внимание преплетени взаимоотношения и връзки от далечното ни минало, за което ние в този живот не сме съзнателни и нямаме спомен.

Когато пак се чух с нея, успях частично да я убедя, че самообвиненията є са абсолютно неоправдани, и съсредоточих усилията си да є вдъхна желание да преодолее загубата си, защото ми беше писала:

„Бих се самоубила много пъти досега, но ме спира това, което научих от Вашите книги…“

В този ни разговор є обясних, че не само е вярно, което съм писала за самоубийците и го знаем от книгите, които изучаваме, но има още много изключително важни неща, които би трябвало да знаят хората по повод на самоубийствата. Все такива, които обясняват, че това е най-голямата грешка, която човек може да допусне в някоя от кризите на живота си, защото разрушава всичко, което е планирал за постигане в сегашното си прераждане, и забавя много цялата си еволюция. Обещах є, че в настоящата си книга ще пиша повече по този въпрос. Разбира се, за д-р Резова от чутото в случая беше важно само, че това не бива да се прави, защото, самоубивайки се, ще се лиши от възможността да бъде отново с мъжа си. Лошото е, че за всеки незнаещ нищо по въпросите за живота след смъртта, каквото и да му обясняваш, докато сам не се заеме съзнателно да изгради представите си за това, просто пропуска чутата информация да мине покрай него. Той иска отговори, конкретни отговори, за да потуши раздиращата го болка. И пак трябва да повторя – няма наготово дадени отговори. Има доста писано и казано по тези въпроси, но те са принципни определения и няма подходящи за отделния човешки случай.

Единственият начин човек да се научи да се справя с болката и страданията си е да изгради самообладание, а това качество се придобива там, където са били преживени много тежки изпитания като личен опит в „миналото“ или сега. Такива, които индивидът е понесъл отговорно и без да хленчи и да обвинява другите, където той е действал бързо, разбирайки, че това е негово лично страдание и трябва мъжествено да го преживее. Така се изгражда малко по малко това много важно качество. Ето защо използвам случая на д-р Резова, за да послужи на всеки четящ тази книга – готови отговори на изникващите пред нас въпроси няма. Няма такива, и то не само за незапознатия с духовните неща човек, но и за усърдно занимаващия се и изучаващ духовните науки ученик. Пред него още по-често се явяват такива въпроси, защото и материята, която изучава, е сложна, но ученикът е възпитан, че трябва да се научи да живее с тези въпроси и старателно да продължи учението си, докато отговорите сами се появят. Само личният ни стремеж да ги намерим може да ни ги осигури, не веднага, но с времето, когато решим трайно да посветим усилия да изучаваме духовните въпроси – отговорите сами ще се оформят.

Това, което казвам сега, същото съм го обяснявала на безброй хора, но повечето, вместо да го проумеят, което ги насърчавах да направят за свое добро, се хващаха за мен като единствена надежда да отговоря или разреша техния специфичен проблем. Съжалявам. Помощ може да има, но няма постижение или дори разбиране, ако няма лично изминат път.

Например всеки знае, че любовта на мъжа минава през стомаха му и ако една жена, която не умее да готви и създаде комфорт на своя избраник, не иска да се научи, а си служи с хитрини, какво ще се получи? Веднъж майка є, сестра є, приятелката є ще му сготви от нейно име, друг път ще купи яденето от ресторант и за известно време ще мине лъжата, че тя притежава тези умения. Докога обаче? Яде се всеки ден. Скоро той ще разбере измамата. Същото е и с тези проблеми – търсенето на медиум за връзка. Веднъж, два, пет пъти ще идете при някой медиум и няма да получите точно отговорите на това, което сте искали да знаете. После започвате да търсите други източници, представящи се за знаещи – пак същото. Аз поне искрено ви казвам, че няма готови отговори, но ако заложите време и усилие да четете, ако не сериозни учебници, то поне подходящата литература, постепенно ще започнете да разбирате някои сложни за проумяване неща, а после може би ще дойде и стремежът да ги изучите, да се почувствате независими в желанието да разберете кое как става и защо.

И така, на д-р Резова и на нейните конкретни въпроси можах само да є кажа, че твърди гаранции за това, че след като умре, ще бъде веднага с мъжа си – няма. По принцип хората, свързани с голяма обич, винаги се виждат след смъртта, но за да не обещавам неща, които не мога да предрека, просто є казах следното:

„Щом сте ми се доверили дотолкова, че да четете всичките ми книги и сега при това болезнено страдание от загубата на съпруга ви сте ме потърсили за помощ, честно ще ви препоръчам да не пропускате остатъка от живота си и да си отидете от земята неука за Духовната наука. Вие сте човек, постигнал много в този си живот, не си отивайте от него, без да употребите известно усилие за времето, което ви остава, за да бъдете истински човек. Това значи, че ще ви препоръчам някои книги – учебници, които не са четиво за прочит, а сложна, но не невъзможна за разбиране материя. Такава, каквато е подходяща за човек като вас, доказал в живота и професионализма си, че е положил много усилие и постоянство в изучаване на наука като медицината и вашата лична специалност. Защото медицината е наука, която изисква постоянно да се следят новите тенденции и открития. В тези книги, които препоръчвам, също се изисква усилие и постоянство и няма готови отговори, но те ще ви помогнат да оформите за себе си вярна представа за живота след смъртта и ще помогнат на мъжа ви, който, какъвто и ерудит да е бил на земята, е живял и умрял с материалистическите си разбирания за живота и смъртта. Той ще чете с вас тези книги.“

При последните ми думи тя остана направо смаяна и последва дълга пауза. Убедих я, че това не са празни приказки и че поне в нейния случай мисля, че това е най-добрият съвет и помощ, които мога да є дам. Препоръчах є, както бих препоръчала и на всеки, свикнал да бъде самостоятелен човек и иска познание от първа ръка, а не чрез посредници, да си купи „Теософия“, „Евангелието на Лука“ и „Въведение в тайната наука“ от Рудолф Щайнер, за начало. За когото се окажат прекалено трудни за разбиране, значи му е рано. Нека не унива, а просто да потърси по-лека литература в същата насока, днес има изобилие от такива книги. Който търси, ще намери.

Но нека се върна към въпросите, които ми поставяше д-р Резова. В писмото си тя споменаваше за вярата си, че нейният съпруг, който бил учен и голям ерудит с философски занимания, ще бъде след смъртта си в най-високите сфери на Духа, където според нея е полагащото му се място. Ето прекрасен повод за малко полезна информация.

Нямам представа какъв вид учен е бил съпругът є, но това, което знаех от нея, бе, че е бил благороден, способен да прощава, но не се е занимавал с духовни и езотерични науки и научните му трудове са били в рамките на материалистичния съвременен светоглед.

КАКВО СТАВА С ДУШИТЕ НА ХОРАТА, ЧИЙТО ЗЕМЕН ПЪТ Е БИЛ ПОСВЕТЕН НА НАУКАТА

Въпросът, какво става с душите на хората, които през земния си път са били учени и целият им живот или част от него е бил посветен на научни занимания и изследвания, е много интересен. По такава една тема всеки човек, който е имал възможност през живота си да се занимава с Духовната наука антропософия, чийто създател е д-р Рудолф Щайнер, би могъл да черпи от неговите безброй духовноизследователски научни трудове. Няма да се впускам тук в подробни обяснения относно неговата изключителна и неповторима личност, само ще отбележа нещо за съвсем незапознатите.

Д-р Рудолф Щайнер е може би най-великият посветен от нашето близко минало. Живял е от 1861 до 1925 година, австриец по произход. Той е всестранно развит учен по всички признати и застъпени в нашето съвремие науки, притежаващ плюс това ясновидство чрез най-висше посвещение, което му дава възможност да прави изследвания по духовен път във висшите Духовни области, Йерархии, Същества и духовни събития. Знам, че веднага мнозина биха гракнали да оспорват току-що казаното, давайки ми за пример учението на Учителя Петър Дънов. Неговото учение също съм изучавала дълги години и съм добре запозната, но мисля, че би било светотатство да се правят сравнения или изтъкват преимуществата на когото и да е от тях двамата, защото две индивидуалности от такава величина не би трябвало да бъдат сравнявани. Всеки от тях носи своята велика неповторимост и сравнения или коментари в тази насока биха свидетелствали за духовно невежество и неразбиране. И Учителят Петър Дънов, и д-р Рудолф Щайнер би трябвало да бъдат просто почитани с подходящото благоговение и благодарност за приноса им чрез духовните им трудове, оставени на човечеството.

В случая аз съм избрала за пример на темата, за която говоря, това, което д-р Щайнер казва за учените в книгата си „Stayng connected“ („Да останем свързани“), която за жалост още не е преведена на български, а е изцяло посветена на връзката ни с мъртвите:

Науката, която се занимава и изучава физическия свят, е открила редица закони и връзки вътре във физическата област. Когато тези закони се прилагат към външните явления в природата, те могат да ни съобщават само за изграждането на външната сетивна реалност, тази, която виждаме посредством физическите си сетива. Например едно естествено научно изследване на едно цвете ще ни разкрие известни факти относно физическите и химическите закони, които действат вътре в растението, но животът, самият живот, винаги се изплъзва на такива научни изследвания. Вярно е, че в по-близко време някои с особено въображение учени са съставили поредица от хипотези, за да обяснят как животът на растението произлиза от просто мъртва субстанция. Такива опити скоро са били признати за фалшиви, защото всяко разбиране на действителността остава по-скоро само идеал за науката. Науката постоянно увеличава познанието за химическите закони и т.н., но нищо относно самия живот. Изследването на живота е само идеал за природонаучния метод, защото животът е нещо, което тече от свръхсетивния свят във физическия свят, в рамките на който законите на живота не могат да бъдат разбрани.

По-нататък в същата книга д-р Щайнер обяснява именно какво става след смъртта с хората, занимавали се приживе с научното мислене:

Хората, развиващи през земния си живот само научното мислене, такова, каквото е сега на земята – изцяло материалистично, без познание за духовния произход и връзка на човека и природата с Вселената, вземат със себе си след смъртта само материалистичното си мислене. По-скоро вземат само резултата от това мислене. Или, с други думи, хората, които през земния си живот са развили природонаучния път на мислене, след смъртта, като плод на техните духовно човешки индивидуалности, пренасят само материалистичното си мислене, но като цяло влизат в Духовния свят, не се отчуждават от него. Това се отнася за онези учени, които непредубедено са търсели верния път, за да се доберат до по-проникновено разбиране за човека и природата. Такива, които са се посветили на една кауза например, техните открития да ползват цялото човечество. Тези учени са олицетворение на материалния научен мироглед за своята епоха на земен живот. Отдадени на него, по една или друга причина не са могли да попаднат (а може и съзнателно да не са искали) на верния източник за духовно научно познание, каквото дава например антропософията. Такива учени отнасят със себе си материалистичните си схващания, но не са откъснати след смъртта от духовен живот. Напротив, но за това по-късно ще дам примери направо от Щайнеровия опит.

Други учени обаче, чийто живот е бил обзет от абстрактното научно мислене, така че материализмът е повлиял на техния живот чрез волята – такива се отчуждават от света на Духа. Едно е непредубедено да правиш своите изследвания в дадена наука и да признаеш, че има неща, които не намираш начин да ги докажеш. Например откъде идва животът. Друго е, и много са тези учени, които изписват огромни трудове с техните умозрения и философии, например за Бог, видове болести, устройство на Космоса и т.н., за което нямат необходимото духовно зрение, а техните „открития“ се дължат на размислите им и познанията им от света, достъпен само на сетивата – това е абстрактното научно мислене.

Д-р Щайнер констатира чрез личните си духовни изследвания, че много хора през земния си живот развиват само материалистичното си научно мислене, защото не са имали възможност през житейския си път да издигнат научното си мислене до сферата, откъдето започва опитът с Духа – такива хора не се лишават от духовен живот след смъртта. В същата книга той съобщава за своя личен опит с две такива личности – учени, чийто опит той счита за свой съдбоносен подарък от Духовния свят, защото този подарък му е помогнал да развие разбиранията си за човешкия дух след смъртта.

И така, д-р Щайнер разказва, че по време на пребиваването си в град Ваймар чрез свой приятел бива представен на една фамилия, а чрез тази фамилия по-късно се сближава с друга фамилия от Виена. Главата на първата фамилия бил вече починал, така че Щайнер не е имал възможност да го познава приживе. Сближавайки се и прекарвайки известно време в дома на тази фамилия, чрез тази близост, цялата духовна натура на този човек стояла пред Щайнеровата душа и духовен взор в пълната си реалност. След време съдбата отрежда на д-р Щайнер да отиде във Виена и там влиза също в близки отношения с другата фамилия. Бащата на тази фамилия наскоро бил починал и неговата вдовица живеела потопена в мисли за своя умрял съпруг. През времето, докато Щайнер бил подслонен у тази фамилия, той могъл да разгледа библиотеката на починалия. Така разбира, че е бил индивид с широки интереси, а от друга страна, избягвал много контакти с хората. Интересното било, че и двамата починали мъже, и този от Ваймар, и онзи от Виена, били считани от своите близки за „странни характери“ и „живеещи в свой собствен свят“. Тогава д-р Щайнер имал интересни изживявания с тези двама мъже, макар че никога не ги бил срещал, докато били живи. Като че ли влезли в съдбата му задкулисно – споделя той. Казва също, че самият той предполага, че това, което съобщава за тези мъже след смъртта им, повечето хора биха определили за чиста фантазия. И нищо кой знае колко чудно не би било, защото става въпрос за нещо неразбираемо от повечето хора, но именно в това е неговата привилегия – да влезе в близък контакт с тези човешки души в космическата област, където те са отишли след преминаване портата на смъртта.

„Трябва да подчертая на всеки, който би счел това за чиста фантазия, че аз винаги съм подхождал към духовното познание по същия начин, с чисто съзнание, както е необходимо при занимания с точни клонове на науката, като математика или аналитична механика. Затова никой не би трябвало да ме упреква в повърхностни изказвания или липсата на отговорност и познание, когато обявявам тези неща. Силите на духовно виждане, които притежавах, ми дадоха възможност да вляза в близка връзка с тези двама души след тяхната земна смърт. Нагласата им след смъртта беше различна от тази на други хора. Обикновено веднага след смъртта животът е все още плътно свързан със земния живот. Само бавно и много постепенно той заприличва на живота, който изживяваме в чисто духовната сфера, където нашето съществуване продължава до следващия ни живот.

…

И двамата мъже бяха асимилирали с разбиране и щателно бяха развили естествено научния начин на мислене. Единият от тях, с когото бях свързан във Ваймар, даже беше изучавал Bilroth и много още подобни научни мислители. От друга страна, и двамата оставаха отдалечени от всякакъв духовен мироглед за света през земния си живот. Несъмнено и двамата биха отхвърлили каквито и да са духовни възгледи, които биха срещнали. Според навиците на мислене по това време фактите като че ли изискват преобладаващия природонаучен начин на мислене. Обаче и двамата в действителност бяха свързани с материализъм само в техния живот на мисълта. Никой от тях не водеше материалистичен живот, което би било логично според тяхното материалистично мислене. „Странни характери“ в очите на света, тези мъже бяха живели на едно по-скоро примитивно равнище, отколкото бе обичайно или подходящо за техните възможности. Все пак те не пренесоха в Духовния свят като плодове на своите духовни индивидуалности никакъв повлияващ волята материализъм, а само резултата от материалистичното мислене. Естествено, като цяло, всичко това взе място в подсъзнанието на двете души.

Сега аз можах да видя, че след смъртта плодът на материалистичното мислене не отчужди тези човешки същества от божествено-духовния свят. Такова отчуждаване се случва само когато плодът на материализма навлезе в сферата на волята. След смъртта духът на тези двама мъже блестеше с чудесна светлина, а техните души бяха изпълнени с образите на онези Духовни същества, които са свързани със създаването на света. В техния последен земен живот тяхното свързване с идеи, които им бяха дали възможност да мислят по-точно относно материалните явления, им бяха помогнали да добият едно разпознавателно отношение към света след смъртта до една степен, която не би била възможна, ако тези идеи им бяха чужди. Значението на научното мислене ми се разкри директно от Духовния свят в тези две души, които бяха влезли в моята съдбовна пътека. Аз можах да видя, че самљ по себе си това мислене нямаше нужда да ни причинява отклоняване от световния мироглед, който признава Духа. Така беше станало и в случая с тези две личности, защото през земния си живот те не бяха намерили никаква възможност да издигнат научното си мислене до сферата, където започва изживяването с Духа. Аз видях, че научното мислене би могло да се издигне в тази сфера дори през земния живот, ако някой събере достатъчно сила и смелост. И чрез духовното си виждане аз можах да свидетелствам за едно събитие от голямо значение в Духовния свят: аз видях, че човечеството трябва да развие научното си мислене.“ (Рудолф Щайнер)

На това място мисля, че се налага да дам някои разяснения, за да се разбере.

ЗАЩО ЧОВЕЧЕСТВОТО ТРЯБВА ДА РАЗВИЕ НАУЧНОТО МИСЛЕНЕ

Някога, много отдавна и все пак не толкова отдавна, а до IX век след Христа, човешката интелигентност е била изливана от Духовния свят.

Човекът не е имал още свое мислене. Интелигентността е била ръководена от Духовния свят. Малък брой хора са били посвещавани чрез мистерийни школи и обреди в божествените тайни и по този начин са придобивали себепознание, което е в основата на всички познания. Целта на тези посвещения била човекът да стане съзнателен за себе си, като образ на божествения духовен ред, към който принадлежи. Така продължило до IX век сл. Христа, след което архангел Михаил предава интелигенцията на човечеството. За човечеството настъпило едно странно и трудно време – да създава мисли от себе си. Минали векове. От XV век нататък започва подем в развитието на човешкото мислене. Разбира се, и през времето от IX до XV век винаги е имало велики човешки индивиди, които са развивали различни сфери на мисълта и познанието, при което са се образували различни групировки и противоречиви общества. Човекът започва бързо да напредва в самостоятелното мислене и през XIX век вече се оформят забележителни индивиди, които дават тласък в развитието на философията, природознанието и всички отрасли на науката. Човешкото същество е трябвало да развива своето мислене с цената на големи усилия и житейски перипетии през своите превъплъщения на земята, защото само развитото самостоятелно мислене може да доведе човека да изживее себе си като самосъдържателно човешко същество. И така човешкото мислене се е развивало все повече, докато е стигнало до днешните научни постижения. Но тук стигаме до главния въпрос – човечеството трябва да се издигне до научното мислене, за да може да стигне до точката да бъде в състояние да обхване света на идеите, който се намира в Духовния свят. Тази област в Духовния свят е затворена все още за човека. Тя може да бъде подбудена и запалена не от Духа, а чрез материята, защото светът на идеите наистина е духовен, но не е извлечен от Духа, а от делата и постиженията на човеци, които са оставили плодовете на своя земен опит и творчество. Човечеството трябва да разбере и потърси връзката си с Духа.

Днес живеем в доста сложен свят. Хората са разслоени на много категории. Онези, които са в състояние да се свържат с Духа и да работят чрез него, са все още малцина. Голяма част от човечеството се развива духовно, проправяйки си пътя към Духа съзнателно, чрез изучаване на някоя сериозна езотерична школа, чрез медитация и с много лично усилие, свързано с мислене, със сложни упражнения, стремеж към морално развитие, безкористие, помощ и подкрепа на по-слабите. Една друга голяма част от съвременното човечество е изцяло материализирано и вярванията му са свързани само със съвременните изследвания и доказателства на науката. Този голям дял от хората е в опасност, защото не умее да различава на кой научен съвременен критерий да заложи своето доверие. Защото повечето учени развиват научната мисъл, но в рамките на човешките сетива. Може би най-голямата част от съвременното човечество живее с пасивно мислене. Тази група не знае към кого да насочи доверието си, дали към изявените духовни науки или да се осланя на съвременните научни постижения и технологии, без да може да направи разлика кои учени и ученията им водят към заблуда. Това означава, че човекът не трябва да живее пасивно, а да се развива активно мислещо, за да прогресира дотам, че да бъде в състояние да обхване света на идеите. Това може да стане обаче само през земния живот, тук, където светът е материален и докато човекът живее в него. Затова именно д-р Щайнер казва:

Не е възможно за човешките същества да подбудят и запалят в себе си такъв един свят на идеи в Духовния свят, където те живеят между смърт и ново раждане. Това трябва да бъде направено през земния живот, защото само там може да се срещне материална форма на съществуване.

Чрез тези двама души аз бях в състояние да разпозная какво печели човешкото същество за своя живот като цяло, включително духовния живот след смъртта чрез развитие на научното мислене. Но аз видях също така други, чийто живот беше обхванат от последиците на абстрактното научно мислене. Тези хора се отчуждиха от света на Духа. Научното мислене им бе причинило да живеят по-малко в своята човечност, отколкото би било без него.

Нямаше нищо спиритично в моята връзка и отношения към душите в Духовния свят. Една връзка с Духовния свят няма никаква стойност, освен ако е базирана на директно духовно схващане, което по-късно оповестих публично в моите антропософски писания. Освен това всички членове на фамилиите, и тези във Ваймар, и онези във Виена, бяха твърде здравомислещи, за да имат една медиумна връзка с умрелия. Когато аз срещах такива случаи, винаги се интересувах, даже в посока на търсенето, какво излиза като израз чрез спиризъм. Спиритизмът днес е фалшива пътека към Духа, следван от души, които търсят Духа по един външен начин – дори чрез средствата на експерименти, защото те са загубили цялото чувство за реална, вярна и истинска пътека. Някой, който има обикновен интерес в спиритизма и никакво желание да използва средствата за духовно изследване, е най-добре да опита и да признае своята грешка и неправилно насочени цели. Моите собствени духовни изследвания винаги следваха съвсем отдалечени от спиритизма пътеки, от спиритизма в каквато и да е форма.

Това, което се опитвам да разясня по въпроса, какво става след смъртта с хората с научно мислене, бе до известна степен провокирано от надеждата на д-р Резова, че покойният є съпруг, който е бил учен, с философски наклонности и ерудит, сигурно се намира сега в най-високите духовни полета, защото го заслужава. Писането по този въпрос не е нито лесно, нито достоверно би обобщило съдбата на толкова много хора на науката след преминаване прага на смъртта. Защото онова, което ние срещаме след смъртта, е това, което ние вярваме и мислим на земята, т.е. ние отнасяме със себе си нашия мироглед. В днешно време е правилно човекът да търси себепознание съзнателно, както и връзката си с Духа.

Предварително, докато е на земята, да е разбрал и осмислил, че преди всичко е духовно същество, че е временно тук и че истинския му дом е в Духовния свят. Само тогава може да разбере и приеме смъртта като необходима и съществуваща единствено на земята. Само в такъв случай той няма да преживее шок след напускането на земния си живот и ще се приспособи бързо към новите и напълно различни условия, в които протича животът му след смъртта.

Аз се надявах в себе си, че на хора, които са се изявили и постигнали признание в професии, свързани с много мислене и учене, ще им бъде по-лесно да разберат духовните истини, ако им дадеш вярната насока, но се убедих, че съвсем не е така. Без значение от професионалното, социалното и общественото положение, тези неща ги схваща само онзи, който е готов за това. Ако е готов. Попадайки на източник, който ще му даде вярната за него информация, той направо я попива, схваща я и лесно върви напред. Но не е така с всеки. Има хора, които се опъват, съмняват се във всичко, което не могат да видят или пък не е признато от науката – просто не са готови.

Ето например д-р Резова. Тя веднага си купи книгите, които є препоръчах, надявайки се, че ще я свържат по някакъв начин със съпруга є. Когато след време пак ми се обади, проведохме разговор, който ме накара да се съмнявам, че ги е прочела. Тя ми каза, че от всички тези книги най-добре е приела моята последна книга „Всичко е поправимо само докато живеем“, и веднага ме попита не е ли по-добре, ако вложи следващите си усилия и време в четене на книги, които са написани все пак от учени, например „Физика на вярата“ от Таня и Виталий Тихоплав или книгите на Молдашев… И ето че пак се върнахме на онова място, където казах, че много голяма част от хората залагат доверието си на казаното и оповестеното от науката. Какво да є отговоря?! Казах є това, което казвам и на други – зависи какво търси да научи и колко е готова за истината. Правилно е днешният човек да чете много и различни източници, докато попадне на „своя път“. Това, на което той ще откликне с интерес, е неговото ниво на съзнание за момента. В случая обаче тя ме питаше на кого да заложи доверието си. Труден въпрос. Отговорът ми пак е – зависи какво търси да знае от истината.

Да се отричат или говори нещо против книгите на Молдашев, според мен е простотия. Молдашев е световно изтъкнат, постигнал и заслужил признание учен (поне така пише в предговора на книгите му), който проявява най-голямата човечност, заложена в човека – да търси истината за себе си и за произхода на човечеството. Всичко това е прекрасно, но е избрал заобиколен път, този на личните си търсения, пътувания и срещи с индивиди с различен вид духовно прозрение и посвещение

По-ориентираните в духовните си търсения и нужди хора четат автори, които имат връзка с Извора – като например Учителя Петър Дънов или Духовната наука антропософия. В изучаването на тази наука участва цялото душевно устройство на човека – ум, чувства и воля. Тя води до първите, но правилни стъпки към Духа. Това не е наука, която се схваща още от първото приближаване към нея (освен този, който е готов), но развива, задълбочава и засилва душевните и духовни качества у човека – води го по един верен път.

Разбира се, който иска, нека заложи на съвременната наука – изборът е личен. Днес между най-известните и изтъкнати учени на нашето време правилото е едно – за да се постигнат успехи в материалното изучаване на света, трябва да се притежава мощно абстрактно мислене. Това абстрактно мислене е комбинирано с напреднали технологии, с изследвания с помощта на съвременен инструментариум, който води всяко проучване само в посока експериментиране и доказателства. Днешните учени имат силен аналитичен ум, но искат и очакват всичко, което не им е ясно, да бъде доказано по сетивен път, т.е. това, което може да се регистрира с човешките сетива по пътя на умозаключението или извлечено от базата на изследванията. Дотук всичко е добре, но не могат да се изследват духовни светове, които са изградени от духовна субстанция и подчинени на различни закони от тези във физическия свят. До успех и напредък могат да стигнат само такива умове, чието съзнание остава винаги отворено за всякакъв род информация, която биха срещнали по пътя си, която биха тълкували без предубеждение. Това днес все още не е лесно за разбиране и малцина са такива истински учени, защото хората, които се занимават с наука, не могат да се освободят от асоциативното мислене, което пък се насажда у всички ни още по време на училищата, които преминаваме през житейския си път. Хиляди, хиляди хора се занимават с наука, но единици стигат до висша информатика. Ето, например онези учени, които откриха това, което после нарекоха „торсионни полета“. Оказа се, че те фактически са открили първичната духовна субстанция, в която оперират Същества от най-висшите духовни Йерархии, които са свързани с началото на човешкия произход и които непрестанно работят за човешката еволюция. Но тези учени не ги знаят тези неща, защото не ги интересуват и защото това се учи чрез усилия, положени в Духовната наука. Тези учени с неизказано удивление и озадачаване разбират, че тая маса на торсионните полета е някаква висша духовна субстанция, която се подрежда и преструктурира от сила, която не съществува във физическия свят. Те разбират, че са стигнали до една бариера, която не могат да преодолеят с помощта на съвременните механични методи, уреди и физическите ни сетива, че не могат да постигнат повече и че тук срещат някакъв свръхразум, който не могат да преодолеят, искайки да влязат в свръхсетивния свят. Те се чудят как да нарекат тоя свръхразум и стигат до логичното умозаключение, че трябва да е БОГ. Накрая всички светли умове на науката стигат до честното признание, че трябва да се търсят други пътища за информация. Този вид учени именно, независимо че са с материалистично мислене, след като минат през портата на смъртта и се озоват в един свят, абсолютно различен от всичко, което са знаели приживе, колкото и да е все още непонятен за тях, отново представлява интерес. Те са хора с изследователски дух, готови за нова информация и сравнително бързо могат да се ориентират в тази нова обстановка и да намерят верния път към духовните светове и същества.

Но има и друг вид учени, отхвърлящи през земния си живот всяка информация, която не е в причинно-следствена връзка. Независимо колко продуктивни могат да бъдат в писането на разни трудове през своя живот, те са духове, дошли в тоя свят още от раждането си с ограничение на своето мислене. Те изпитват отвращение или дори гняв към всяка информация извън рамките на сетивния свят. Не приемат да се говори или да слушат за Бог, за живот след смъртта или за какъвто и да е друг живот освен този, който познават във физическия свят. Този вид учени след смъртта се озовават в странен и напълно неприемлив за тях свят и много време се въртят в една област, стремейки се да намерят начин да се върнат на Земята. Само че това, което казвам тук, се отнася не само за този вид изцяло ограничени в материалистичното си мислене учени, а и за всички люде, които през земния си живот не са искали не само да четат, но и да чуват да се говори за живот след смъртта или за Бог, за Духовни йерархии или изобщо някаква друга форма на живот извън физическия свят. Това са хората, за които земният живот е означавал само тук и сега и в друго не са вярвали. Е, точно за такива е много трудно времето след смъртта, защото особено пљ в началото, след прекъсване нишката на живота, докато могат да виждат и чуват своите близки и физическия свят, без да проумяват защо другите не ги виждат и чуват – тая агония за душата започва още оттук. Адът за него фактически започва с това и трае много дълго, защото не може да разбере как така е жив, вижда и други същества като него, а няма вече тяло и не може да се върне на земята и към това, с което е свикнал и познава.

Мисля, че дадох достатъчно информация и повод за размисъл на д-р Резова и много други със същия мироглед. Тя най-добре може, като размисли, да си създаде представа как и къде би се намирал нейният съпруг сега, защото най-добре познава неговия начин на мислене и светоглед.