У дома в Стокхолм, след двуседмични безуспешни опити да хвана краищата на обърканите ми финанси, реших, че е по-разумно да се прибера час по-скоро в България. Беше минал само месец, откакто се бях завърнала, а вече се стягах отново за път натам, решила да остана, докато напиша книгата.
Преди заминаването ми смятах да се обадя по телефона на шведката-медиум, с която възнамерявах да установя постоянна връзка за влизане в контакт с покойната ми майка. Бях получила телефона и адреса є от един шведски астролог, а колкото до точността на нейните услуги – бях убедена от опит. Лично аз не бях є се обаждала, но давах телефона є на мои близки приятели, които имаха нужда от подобен род помощ. За жалост тя живееше в провинцията, при това много далеч от Стокхолм, не приемаше вкъщи и контактите ставаха само по телефон.
Точно два дни преди да отлетя за България, позвъних на Агнета Густавсон в указаните от нея часове за прием. Отговори ми тих и равен женски глас, който някак веднага, мигновено ми наложи и аз да говоря тихо. Представих се като професионална астроложка и споменах от кого съм получила телефона є. Не знам защо тогава реших да не є казвам, че съм артистка.
Обясних є тихо, доколкото това ми се удаваше, че съм българка, омъжена за швед, че живея в Стокхолм и че преди около два месеца загубих майка си.
– Нали е рано още да я „викам“? – попитах със спотаена надежда, че медиумът може да има друго мнение по въпроса.
– Рано е. Почакай някой и друг месец – отвърна тихият глас.
Казах є че заминавам за България с намерението да напиша книга, базираща се на личните ми преживявания и контакти с потомци на Атлантида, живеещи в страната Агарта, и най-вече с умрели хора. Споменах, че тези контакти се установяваха чрез моята приятелка Елена, също българка, необикновено силен медиум и че преживяванията ни са толкова изумителни, та ако бях ги публикувала по онова време, щяха да ме помислят за луда, докато сега моментът беше назрял.
– Защо говориш за приятелката си в минало време? Не е ли вече между живите?
– О, жива е, но… тя загуби силата си.
– Как така загуби силата си? – настоя Агнета.
– Не мога да твърдя, че знам защо. Мисля, че се раздаваше на хората… прекалено. Елена обаче казва, че є е наредено и забранено „отгоре“ да се занимава повече с това.
– Аха-а… – съчувствено въздъхна в слушалката Агнета и след кратка пауза попита:
– А ти какво искаш от мен?
– Ами… исках да те попитам дали си съгласна, когато се върна в България, да продължа книгата си, като направя сеанси с теб.
Последва доста дълго мълчание, после гласът тихо каза:
– Трябва да си помисля. И как смяташ да стане това? Аз живея на около 450 км от Стокхолм.
– Няма значение. На края на света да живееш, ще дойда с кола и ще те видя – изрекох на един дъх.
– Аз не приемам вкъщи. Никога! Който има нужда от мен, може да ми се обажда само по телефона – твърдо отсече тя.
Беше мой ред да замълча. Не бях свикнала да ми се отказва, пък мислех, че сеансите се провеждат, както ние с Елена практикувахме. Тая жена налагаше телефонна връзка за контакт и хич нямах представа как става това.
Въздъхнах…
– Добре, Агнета, ще бъде, както кажеш… И така, аз възнамерявам да се върна от България някъде през септември. Дотогава ще са изминали вече около шест месеца от смъртта на майка ми. Смяташ ли, че моментът вече ще е подходящ и удобен за контакт?
Този път последвалото мълчание беше толкова дълго, та аз обезпокоена, че връзката е прекъснала, силно завиках:
– Ало, ало… Агнета, чуваш ли ме? Ало, ало!
– Не викай! – уморено прозвуча гласът є от другата страна на жицата. – Няма да се наложи да ми се обаждаш през септември, защото майка ти дойде.
Бях поразена. Замръзнах с телефона в ръка, неспособна да говоря. Накрая успях завалено на артикулирам на шведски.
– Как така „дойде“? Откъде си сигурна, че е майка ми?! Та аз още името є не съм ти казала.
– Ами досега нямаше никой при мен и изведнъж се появи една жена. Кой друг ще е, щом говоря с теб? Майка ти ще е… Тя е с бяла коса и някак… обемиста под талията.
Сърцето ми лудо подскочи. Нямаше и съмнение, че е майка ми, защото описанието на медиума съвпадаше с истината. Мама не беше дебела, но имаше така наречената пъпна херния и отпред, точно под талията, коремът є беше силно издут.
– Да! Да! Тя е! Ах, как се радвам, че е майка ми! Господи Боже, мила Агнета, колко си силна, щом получаваш така лесно „контакт“! Господи, как се радвам! –бръщолевех объркано. – Виж какво, Агнета, безкрайно съм щастлива, че си толкова силна и така бързо установяваш връзка, но… някак си не съм готова още за това… Не съм намислила какво да я питам, пък и не ми е удобно да искам от тебе повече сега… Аз ти се обадих не с цел да викаш майка ми, нито пък нея бих затруднявала и разстройвала в момента. Струва ми се, че е още рано… Но те моля от все сърце, задай є един-единствен въпрос и повече и двете ви няма да тормозя. Питай… простичко: права ли бях? Вярно ли излезе всичко или поне повечето от онова, което є говорих; как ще изглежда и как ще бъде, след като умре! Аз толкова много съм є говорила и съм я подготвяла за живота след смъртта… Права ли бях? Вярно ли е?
Последва кратко мълчание и отново чух тихия, равен глас на Агнета:
– Да-а, майка ти кима с глава. Кима, кима в съгласие и се усмихва.
Аз ликувах. Имах желанието да литна, да целуна някого, да направя нещо… не знаех какво точно – от вълнение и радост.
– Толкова! Повече не искам за момента! Безкрайно съм щастлива! Предай є, че я целувам… обичам… и є желая леко да се справи с новия си живот и че… ще я потърся от България през септември… А на теб ти благодаря, Агнета, от все сърце ти благодаря, че ме направи толкова щастлива! Бог да те благослови!
Тъкмо исках да затворя телефона, когато една мисъл се стрелна в главата ми.
– Агнета! Извинявай, но… как ще се провежда разговорът с майка ми – тя не знае нито дума шведски, а ти нито дума български?
– С мислите – простичко ми отговори тя и затвори.
– Да, разбира се! – ядосах се на себе си. – Какъв идиот съм наистина!