Вече споменах, че докато пишех тази книга в България, отказвах всякакви интервюта и каквато и да е информация относно съдържанието є. И все пак, точно преди да замина за Швеция, дадох едно-единствено интервю на Ася Чендова, която превеждаше книгата на английски език. Два-три месеца по-късно, при един телефонен разговор с нея научих, че то е било публикувано във вестник „Психо“ и в резултат са се получили много писма от читатели, адресирани до мен. Естествено не беше възможно да отговоря от разстояние на всичките, не заради броя им, а най-вече защото моите писма, писани до когото и да било в България (с редки изключения), изобщо не се получаваха. По тази причина отдавна бях спряла да пиша на майка ми и тя с тъга се бе помирила само с телефонните разговори. Нямах нищо против да отварят и четат писмата ми, щом такава беше практиката на тоталитарния режим у нас, но поне да се получаваха.
Горката ми майка! Моите писма бяха светлина и единствена радост в нейния еднообразен, обездвижен живот. Тя ги получаваше. Така и двете се разбрахме, че с писма няма да можем да комуникираме, примирихме се и се отказахме. Добре, че телефонната връзка беше лесна и възможна. Примирението ми по отношение на писмената връзка се превърна обаче е истински гняв, когато месеци след 10 ноември 1989 година установих, че нищо ни най-малко не се беше променило. Писах няколко писма на едно 15-годишно момиче, което живееше в апартамента под моя в София и в тази деликатна възраст имаше крещяща нужда от моя съвет и духовна подкрепа. Писмата ми бяха дълги по 10-20 страници, пълни с философии. Момичето не получи нито едно. Нейните получавах, но тя не получи нито едно от мен и се съмняваше, че съм є писала.
Установих, че писмата ми до Ася Чендова, до фотографа ми в София, до братовчедка ми и други приятели не бяха получени. Какво можех да направя освен да се ядосвам безсмислено?! Бях безпомощна. Горката ми родина! Дали някога щеше да има късмет да се порадва на истинска демокрация?
И така, след като поумувахме с Ася по телефона, решихме да прибере писмата на читателите до мен до следващото ми идване в България. Тя обаче настойчиво ме помоли да отговоря само на едно от тях, написано от една безутешна майка, чийто случай беше и малко по-особен.
Две-три седмици по-късно получих в Стокхолм въпросното писмо. Действително беше написано от една безутешна майка и вибрациите, които усетих от него, ангажираха вниманието ми и ме изпълниха с дълбоко съчувствие. От сърцераздирателното послание разбрах, че майката се казва Виолета, че е съпруга на артиста Мирослав Миндов и са загубили дъщеря пред декември 1989 година вследствие спонтанен аборт с усложнения. Млада, едва 33-годишна, театрална критичка и красавица. Погребана била в деня, определен за сватбата є.
Майката ми пишеше, че лично тя не вярва в живота след смъртта и никак не може да приеме, че дъщеря є не е завинаги мъртва. По-нататък продължаваше патетично: би могла да допусне, че е възможно, само защото аз го казвам, тъй като за нея и съпруга є винаги съм била символ на… тук следваха ред суперлативи, които едва ли заслужавам. Жената молеше да направя нещо, ако мога, с което да я убедя, че дъщеря є евентуално живее някъде… в какъвто и да е друг свят и не е мъртва завинаги.
„О, ще те убедя и още как!“ – мислех си със съчувствие и препрочитах писмото є.
Веднага взех телефона и є позвъних в София. Обясних є, че писма не пиша, защото не се получават, но є обещавам в най-скоро време да вляза във връзка с починалата є дъщеря с помощта на една шведка, много силен медиум, чрез която при желание и аз съм във връзка с покойната ми майка. Постарах се да я убедя веднага да махне всички некролози и траура, защото мъртвите страдат много и не могат да се занимават с нищо полезно и интересно в техния нов свят, докато близките им на Земята плачат.
Виолета Миндова неимоверно много се зарадва, че є се обаждам. Независимо дали ми повярва или не, обеща да изпълни нарежданията ми и каза, че с нетърпение ще чака следващите ми съобщения.
От своя страна, непрекъснато мислех как да установя „контакта“ с покойната є дъщеря. Имах пълно доверие в неоспоримата сила на медиума – Агнета Густавсон, но не знаех как на практика ще направим връзката. Аз не познавам лично момичето, нито пък то мен. Майка є спомена, че дъщеря є по име ме познава, но беше ли това достатъчно?
Да телефонирам на медиума също не беше от най-лесните задачи, тъй като тя приемаше обаждания само в определени часове, които за мен не бяха удобни.
Един ден обаче успях да я улуча по телефона и є разказах за трагедията на г-жа Миндова. Попитах дали може като си отида сега в България, да є се обадя от София в присъствието на майката, а аз ще превеждам. Напомних є, че предлагам това според нейните лични указания. Колкото пъти се бях опитвала да правя такива услуги на мои приятели, живеещи далеч по света, Агнета изискваше лицата лично да є се обаждат, защото само чрез личен контакт се установяваше връзка с умрелия им близък.
След известно колебание Агнета прие и уклончиво каза, че намира това за разумно решение – да є се обадя по телефона от София в присъствието на майката.
Обаче половин час по-късно медиумът ми се обади и каза, че размислила и няма да може да се установи „контакт“ по този начин. Беше категорична и никакви увещания не помогнаха, затвори ми телефона и толкова. Останах много разочарована. Убедена бях, че Агнета нещо не разбра или не є стана ясно как планирам да проведем сеанса. Няколко дни непрекъснато мислех по този въпрос и накрая, понеже не съм човек, който приема „Не“ за отговор, когато си е наумил нещо, отново є позвъних. Казах є, че лично аз искам да установя „контакт“ с дъщерята на г-жа Миндова.
– Ах, Лиана, колко си упорита! – уморено и с досада прозвуча Агнета. – Не разбираш ли, че връзката с мъртвите се установява само в присъствието на близките им?
С риск отново да се разсърди и да ме наругае, настоях.
– Не, не съм съгласна с това твърдение. Може по принцип това да е най-лесният и естествен начин да се установи такава връзка, обаче как да си обясня факта, че при сеансите с моята приятелка Елена бях постоянно „посещавана“ и ми „говореха“ много хора, които не познавах лично, нито бях чувала за тях. Агнета мълчеше.
– Какво ти коства да опиташ? – продължавах аз. – Ти получаваш много по-бързо контакт с мъртвите, отколкото моята приятелка… Концентрирай се и се опитай мислено да извикаш момичето… Не може да не дойде, след като толкова мисля за нея.
Медиумът тихичко се засмя в слушалката.
– Много си упорита и си мислиш, че всичко става по поръчка. С мъртвите на става току-тъй връзка, само защото ти си пожелала… Ами какво ще се получи, ако например дъщерята се появи, а ти казваш, че изобщо дори по снимка не я познаваш, и ти зададе някои въпроси за нейните близки… или… каквото и да е? Какво ще є отговориш тогава?
– Агнета, ти не ме разбираш! Въпросите ще задавам аз. Не целя нищо особено, просто два три елементарни въпроса, чийто отговор ще бъде безкрайна утеха за майка є… Не разбираш ли, искам само да убедя безутешната майка, че дъщеря є Румяна е умряла само на Земята, но живее в друго състояние в астралния свят? Молят те, концентрирай се и я повикай! Тя се казва Румяна, а фамилното є име… чакай, чакай, как беше… пак е с м, но не беше Мин…
– Тя е вече тук… – ме прекъсна равният глас на медиума.
Беше мой ред да млъкна смаяна. Не беше възможно! Та аз не є бях казала дори фамилното име…
– Сигурна ли си, че е тя?
– Ами да… Досега нямаше никой при мен и изведнъж „дойде“ тази млада жена… Тя е тъмнокоса като теб, нали?
– Не знам… Понятие нямам… Нали ти казах, че и на снимка не съм я виждала… Майка є ми писа, че била красавица, че приличала на мен, ама знам ли?…
– Тя е, тя е… Точно такава е – тъмнокоса като тебе. Даже е малко по-висока от тебе… Много хубаво, стройно, елегантно момиче… бих казала момиче със стил… Облечена е с красива рокля на цветя… Много хубава, елегантна рокля, тясна, впита в тялото. Имала ли е такава рокля?
– Нали ти казах, че нищо не знам за нея! – извиках безпомощно. – Откъде да знам?!
– Чакай, чакай, мълчи!… Казва ми нещо… – бързо ме прекъсна Агнета и след кратка пауза: – …Да, казва, че е благородно от твоя страна… че много разчита на тебе да є помогнеш, като поговориш на майка є… Казва… да целунеш и благодариш на баща є от нейно име, че той по-трезво понася нейната смърт… Тя прилича на бащата, нали?
– Откъде да знам!…
– Да, на бащата прилича по външност, аз го виждам… Казва, че те моли да обясниш на майка є – нейното безутешно страдание е и нейно страдание… Докато майка є не спре да плаче, и за нея няма облекчение… Че сълзите на майка є я задържат в ниските слоеве… спъват прогреса є… Предай є, че много я обича, но я моли с цялото си сърце да спре да плаче и да махне изцяло траура, защото не може да я вижда…
– Това е вече направено. Аз говорих с майка є по телефона и тя ми обеща да махне и некролозите, и траура – успокоих я аз.
– … Момичето тъжно се усмихва и клати глава… Махнала е малко нещо, още всичко си стои… Моли те да є повлияеш… Ако я обича истински, да махне изцяло траура, но да пали свещи… и да спре да плаче, защото… пак повтаря: „Майчините страдания са и мои и ми пречат много…“
– Обещавам є, че ще направя всичко възможно да убедя майка є да изпълни тези желания – твърдо казах и продължих. – Питай сега Румяна, защо умря така рано? Как така лекарите не успяха да я спасят? Днес от аборт… умира ли се?
– Тя клати глава и ми сочи нещо… главата си… като да иска да каже, че от главата си е умряла.
– Не, не, не! Ще изпаднем в някакво недоразумение –прекъснах бързо Агнета. – Майката казва, че Румяна е постъпила в болницата със спонтанен аборт, получило се е някакво усложнение и за две седмици умряла… в болницата. Майката казва, лекарите я изпуснали…
– Да, ама момичето казва нещо друго – Агнета звучеше леко възбудена. – … Да… Мълчи малко! Да-а, тя казва друго… сега напълно я разбрах, не като преди, докато ми показваше главата си… да, сега казва, че е изпаднала в кома и така е починала… изобщо не се е връщала в съзнание… Така си избрала… самата тя… Тя е по-стар дух, много пъти се е прераждала… и като изпаднала в кома, разбрала, че „другият свят“ є предлага много повече… тя сама си избрала да не се връща повече на Земята.
Мълчах озадачена и не знаех какво да мисля. Беше ли възможно? Това бе напълно различно от информацията, която имах от г-жа Миндова, съвсем ново за мен и ме остави в пълно недоумение.
– Момичето продължава… Много е доволна от новия си живот… който є предлага интересна работа… Единственото помрачение са сълзите на майка є… и пак я моли да спре да плаче и да разбере, че тя самата си е избрала да остане там… Сега пък показва някаква къща с голяма хубава градина, много дървета… Какво означава това?
– Откъде да знам?! Каквото знам е от майка є… Агнета, моля те, питай я, не є ли беше мъчно да остави годеника си, този, а когото е щяла да се жени?
– Да, кима с глава, мъчно є било… още повече, че той много страдал след смъртта є… Аз го виждам и него… – поясни Агнета и отново се убедих, че при нея ясновидството вървеше успоредно с другите є качества на екстрасенс. – Много хубаво момче, по-висок от нея… И той е момче със стил… Били са много хубава двойка. .. .Пак ми показва тая къща с градината и дърветата, но не мога да разбера какво иска да каже. Постоянно ми я сочи…
– Моля, Агнета, един последен въпрос към Румяна… Иска ли да предам нещо на годеника є?
– Да, да… казва тя… иска да му кажеш, че много го е обичала и че винаги ще го обича, завинаги… и че ще го закриля… нека той да не страда за нея, защото за нея лично така е по-добре. Казва, че той скоро ще срещне друга жена… (Тук на това място Агнета така се изрази на шведски, че можеше да се разбере двояко – че вече е срещнал или че ще срещне такава, но считах за светотатство да уточнявам такива подробности)… Казва, че тази нова жена ще бъде подходяща за него и че тя го съветва и искрено ще се радва, ако той се ожени за нея. Това ще я направи щастлива и тя винаги, винаги ще бъде с него, ще го предпазва и ще му помага.
Обещах на Румяна да предам всичко точно както ми поръча и на майка є, и на баща є, и на годеника є, и че пак ще є се „обадя“.
Благодарих на Агнета за сеанса, като я благослових за дарбата є и є казах, че едва ли има понятие каква утеха ще бъде това за майката на момичето.
Агнета се засмя тихо и отвърна, че и тя искрено се радва, дето е допринесла за това, още повече днешният „контакт“ без присъствието на майката и за нея било изненада.
Нямах търпение да затворя телефона, за да звънна на Виолета Миндова и да я зарадвам.
Връзката със София се осъществи мигновено, но ми отговори Мирослав Миндов – Виолета била на гости у приятели.
Предадох му развълнувано разговора с Румяна и за мое удовлетворение, дори учудване, той потвърди всичко казано от нея. Действително накрая момичето изпаднало в кома и никога повече не се върнало в съзнание. Погребали я именно с тясна, опъната по тялото є рокля на цветя, както я описа и видя медиумът. Наистина била тъмнокоса и приличала на баща си. Колкото до къщата с двора и дърветата, които Румяна непрестанно показваше на медиума и се чудехме какво може да каже с това, Миндов поясни, че това е домът на годеника є и там са щели да живеят.
Няколко пъти след този разговор се чухме по телефона с Виолета Миндова, която беше с приповдигнато състояние на духа и не намираше думи да ми благодари. Попитах я защо така ме подведе, погрешно информирайки ме за смъртта на дъщеря є, и за мене беше шок да чуя лично от Румяна, че е умряла в кома, не знаех да вярвам ли, или не. За мое учудване Виолета ме уведоми, че и тя не знаела за това – крили са от нея. Чак след моя „контакт“ с дъщеря є, когато се разбрало, че от мен ще го научи заедно с всички други подробности от сеанса, є открили всичко, което са крили от нея, за да я пощадят. Майката развълнувано ми каза, че моят разговор с дъщеря є не само напълно отговарял на истината, но от него научила и някои неща, които не знаела дотогава и впоследствие се потвърдили. Беше безкрайно щастлива от доказателството, че дъщеря є е жива, макар и в друг, трудно достъпен за нас свят и вече живееше с надеждата скоро да открие някой български медиум, чрез когото лично да влезе във връзка с дъщеря си и да си поговорят…
Времето на нейното отчаяние и душевен мрак беше отминало.
Излишно би било да описвам какво щастие беше за мен това, че успях да донеса утеха на тази изстрадала жена.
Бих могла да опиша още много подобни сеанси, извършени с Агнета Густавсон по телефона. Бях є обещала да запазя нейната анонимност и да я предпазя от любопитните нападки на пресата и телевизията, затова тук трябва да поясня, че името, с което я назовавам в книгата, не е истинското є. С изключение на моето, на Ася Чендова и фамилия Миндови, всички имена в книгата са сменени по желание на хората, за които пиша. Телефонът на Агнета Густавсон давах и продължавам да го правя само на приятели и на хора по моя преценка. Всички те впоследствие са споделяли не по-малко изумителни разкази за техни починали близки от „другата страна“.
Не смятам, че е необходимо да пиша повече за това.
Нямаше да опиша и случая с дъщерята на семейство Миндови, ако бяха пожелали да сменя името им. Виолета обаче възкликна въодушевено, че за нея било чест и огромна радост, ако пиша истината, защото е убедена, че това ще донесе облекчение на хиляди хора в нейната ситуация.