Беше юли 1974 година. Току-що се върнах от турне из Скандинавия, а само след месец трябваше да замина за Осло.
Стоях и в мрачно недоумение се оглеждах наоколо. Апартаментът изглеждаше като след обир с взлом или като след полицейски обиск – разтворени куфари, пътни чанти, музикални инструменти, ноти, зейнали гардероби, издърпани чекмеджета… Въртях се напред-назад и се чудех откъде да започна. Имах алергия от пътуване.
Изведнъж усетих, че се хиля и кимам с глава сама на себе си. Сетих се за анекдот от ученическите ми години: един полуграмотен човек с много голям зор успял да напише около половин страница писмо, подписал се, а под подписа си написал един ред точки и запетаи и казал: „А сега – бързо по местата!“
„Е… – мислех си, – де да можеше и аз сега да кажа същото и цялата бъркотия около мен магически да изчезне по гардеробите.“
Телефонът иззвъня и ме стресна. Сега пък някой ще ми губи времето! Дигнах слушалката и казах „Ало!“ – с тон, който категорично звучеше: „Не знам кой си, но казвай каквото имаш да казваш и ме остави на мира!“ Беше свекърва ми.
– Тази вечер, точно в осем часа, ще дойда да те взема с кола. Няма да се качвам, чакай ме долу. Отиваме у Елена Ганчева – някак тайнствено прозвуча гласът є в слушалката.
– Мм… добре – започнах аз колебливо, – ама поканени ли сме? Ти по телефона ли се уговори с нея, или смяташ просто да є се изтърсим на гости? Хич не обичам да…
– Обичаш-не обичаш, остави тези условности! – прекъсна ме тя. – Това не е обикновена визита. Освен това Елена няма телефон и изрично ми е наредила, щом се върнеш от чужбина, веднага да те заведа у тях.
Съгласих се и затворих. Случаят наистина беше по-специален и аз нямах сърце да отказвам на свекърва ми едно толкова малко благоволение. Срещите с Елена за нея бяха единственият смисъл в живота є. Само преди година и половина тя загуби двадесет и четири годишната си дъщеря Камелия и оттогава загуби и душевното си равновесие. Болката є беше нестихваща. Познавах много хора, загубили близки, знаех за техните страдания и намирах за съвсем естествено човек трудно да се съвземе след подобна раздяла с любимо същество. Свекърва ми Вера по начало беше емоционална и много патетична личност, но реакцията є, страданието и болката след смъртта на Камелия бяха извън рамките на нещо, което смятах за възможно, човешко и разбираемо. Дори в книга не съм срещала описана подобна скръб. Срещите с Елена обаче є помогнаха неимоверно и тя заживя с нова утеха. Как да є откажа сега да идем у нея, канени или неканени!
Докато гастролирах в Хелзинки, някъде през март 1974 година, получих едно писмо от Вера, което ме развълнува и заинтригува. Съобщаваше ми как е срещнала Елена… По това време свекърва ми работеше в салон за химическо чистене.
Един ден, в по-тихите часове, когато нямало хора в магазина, към щанда на Вера се упътила висока, тъмноока и тъмнокоса жена, усмихнала се и казала:
– Добър ден, госпожа Джендова, аз съм колежка на Лиана.
Свекърва ми кимнала резервирано и повдигнала въпросително вежди:
– Да, моля, с какво мога да ви бъда полезна?
Жената се усмихнала, огледала наоколо, навела се напред и тайнствено є казала:
– Днес Камелия пак ме посети. Говорихме за същите неща, както и предпоследния път, реших, че вече е време да ви поставя в течение на нашите срещи.
Вера се вцепенила, неспособна да промълви и дума, после стрелнала Елена с гневен поглед и избухнала в сълзи:
– Как може човек да бъде толкова безсрамен… Или безсърдечен… Как си позволявате да говорите врели-некипели?! Да бъркате в рана, която никога няма да се затвори?! Да си правите нелепи шеги с една майка, чието нестихващо страдание я е довело пред прага на лудостта? Не знаете ли, че моята скъпа Камелия почина преди година и половина?!
– Знам, много добре знам това, госпожо – прекъснала я Елена, хванала ръката є с двете си ръце и продължила: – Не идвам, за да ви причиня болка, напротив, нося ви утеха. Аз съм медиум, госпожо Джендова. Не сте ли чували за подобни хора? Имам дарбата да влизам във връзка с умрелите или пък те самите, усещайки, че съм такъв тип човек, ме посещават, когато искат да предадат някакво съобщение или да влязат в контакт с техни близки. Много ви моля, успокойте се и ми се доверете. Нека да отидем някъде встрани, за да ви предам вестите от Камелия… Тя сама ме помоли да дойда при вас, каза ми името ви и къде работите.
Горката ми свекърва! Гледала Елена с недоумяващи, безумни очи, усещайки сърцето си да бие до пръсване, а в главата – пълен хаос от противоречиви мисли. Коленете є се подгънали…
Накрая грабнала Елена за ръката и я завела в някакво безлюдно помещение, отрупвайки я с въпроси:
– Истината ли ми казвате?! Сериозно ли говорите?! Как така Камелия идва при вас, а не при мен?! Как така?!
Елена кротко є обяснила, че причината за посещенията на Камелия се дължи само на факта, че е медиум. А какво значи медиум? Просто това е човек, който има способността да прехвърля, да предава мисли от едно поле или измерение на съществуване в друго. След като се простим с някой близък и приемем, че е умрял, той фактически не умира в пълния смисъл на думата, а минава в друго състояние и живее вече в едно ново измерение, или да го наречем поле, където условията са по различни. По този начин връзката между тези, които живеят на Земята, и онези, които се намират в друго измерение, или както теософите го наричат – астралния свят, не може да е осъществи по желание. Някои хора обаче притежават способността да контактуват мислено с умрелите – тях наричаме медиуми.
Последните два месеца Камелия неколкократно „посетила“ Елена, както є „казала“ името си, предала, че е умряла преди повече от година, че е била болна от диабет и през последните две години от живота си на Земята напълно загубила зрението си вследствие на болестта. Казала още, че след нейната смърт майка є Вера Джендова толкова силно страдала и плакала, че нейните сълзи много дълго задържали Камелия в ниските сфери на астралния свят, че моли майка си да спре да скърби и да разбере, че това є пречи да се съсредоточи в новия живот, който сега є предлага много интересни занимания. Още Камелия държи майка є да повярва категорично, че от момента, в който е умряла, вече не е сляпа. Сляпа е била само на Земята, защото физическото є тяло е било много болно! Сега е много щастлива и единственото, което помрачава свободата и радостта от новото є съществуване, са сълзите, скръбта и дългият траур на майка є. И най-важното! Да, най-важното, за което Камелия моли Елена, е да предаде на майка є следните думи: „Не искам мама да отмъщава на Огнян, защото Оги е вече отмъстен!“
Тук Вера не издържала и избухнала невъздържано:
– Не, не и не! Никога няма да му простя! Той трябва да плати за смъртта на Камелия!
Елена отново кротко и убедително продължила:
– Не знам за какво отмъщение става въпрос, г-жо Джендова, не познавах приживе вашата дъщеря, нямам никаква представа за нейния личен живот… Тя започна да ме „спохожда“ в последните месеци по свое желание и ми предаде само информацията, която тя желаеше. Аз не я разпитвах. Още първия път настойчиво искаше именно това – да оставите Оги на мира! Не знам каква роля е играл в нейния живот, но след като тя така интензивно ми налага тази мисъл и аз в качеството си на медиум съм я приела, считам за мое задължение да ви я предам точно. Вие също така безусловно трябва да приемете нейната повеля! Това е желанието є. Само Бог има право да раздава правосъдие. Успокойте сърцето и душата си и търпеливо чакайте другите є съобщения, поръчки или разкрития от „там“. Та нима не е достатъчно за вас, че чрез мен установихте връзка с най-любимото си същество, че по този начин тя не е напълно загубена за вас?!… Иначе аз ще спра да ви съобщавам каквото и да било от Камелия… Ще останете сама с болката си. Размислете добре!
При това категорично условие милата ми свекърва не е имала никакъв избор. Преглътнала, но „само временно“, както тя се изрази в писмото си, озлоблението и огорчението си и погледнала на живота с нова надежда –срещите с Камелия или поне новините от нея.
Ето защо Елена Ганчева беше станала нещо като божество за Вера и животът є протичаше във вълнуващо очакване на срещи с нея…
И така, тази вечер щяхме да посетим Елена… Можех ли да откажа да отидем?… Аз бях поводът за посещението – та канени или неканени!