"Разхождах се из празния апартамент в София и мислех с часове... Накрая стигнах до радостното умозаключение, че ако опиша моите "срещи" с хора "от другата страна" и онова, което знаех за живота след смъртта, бих облекчила страданията и страховете на хиляди."
Обичам хората и искрено им съчувствам при загубата на близък човек. Най-вече защото не знаят, че връзката с починалите ни близки не прекъсва, но е неосъществима само за земното ни съзнание.
Ние срещаме нашите умрели в момента на заспиването и отнова в мига на събуждането, но не го помним - споменът за това остава в подсъзнанието.Трябва да се научим да изграждаме необходимите мостове между нас и напусналите земята. Единственият лек за преодоляване на болката от загубата е придобиването на лични представи и духовни знания за ИСТИНАТА.
............................
Книгата “Срещи с отвъдното” написах преди около 20 години. Тя бе моят първи писателски опит в резултат на един дълго изграждащ се в мен импулс - да се даде утеха на обезумелите от скръб хора загубили близък човек. Съчувствието ми към такива хора бе огромно, не само заради личната им загуба, а най-вече заради страданието, което ги погубваше и което можеше да бъде по-леко преодоляно, ако имаха знанието, че смъртта на земята не значи край на живота. И така, моята главна цел бе книгата да донесе утеха, защото в нея споделях моите лично преживяни срещи с отвъдното чрез медиуми, които по неведоми пътища се случваше да срещам в живота си. Тук именно трябва да спомена, че от ранна младост се занимавах и изучавах всякакъв вид духовно образователни науки и в тези срещи с медиуми, несъзнателно съм извършвала някаква духовно изследователска работа, защото аз именно насочвах медиумите с подходящи въпроси, търсейки чрез техните отговори, дали ще се получат потвърждения на това, което изучавах в теософските книги. Това често довеждаше до конфликти с медиумите, защото те нямаха подобни знания и смятаха, че с въпросите и проверките си оспорвам техните дарби при провежданите сеанси. Затова в сайта съм поместила подбрани от мен глави. Обаче, за да придобие някаква сравнително правилна представа за живота след смъртта незапознатия с темите на книгата читател, моята подчертана препоръка е - обезателно да прочете първо цялата книга "Срещи с отвъдното”, а след това и цялата "Активен живот след смъртта… или самота” . Това препоръчвам, защото повърхностното прочитане на някой от описаните сеанси, би могло да бъде счетено от лековерния човек, че е достатъчно да се намери някой медиум и връзката с починалия му близък ще бъде осъществена “като чрез телефон”. Това би било груба грешка и би донесло още по-голяма болка или поне разочарование...
Никога не съм допускала дори, че книгата ще има такъв успех, а още повече, че наистина ще помогне на толкова много хора. Може би, защото всички случки са истински, а в някои от тях, от благодарност за моята помощ, лица с известни имена в България ми разрешиха, без двоумение, да пиша в книгата истинските им имена, убедени, че това ще помогне на много хора.
Според мен, единствената сигурна помощ, а и вече необхоимост в сегашната степен на човешката еволюция, е да се придобиват знания или поне представи /и то от заслужаващ доверие източник/, по темата - какво става с човека след земната смърт и, че това знание трябва да се придобие докато живеем на земята.
.............................
Авторката съобщава, че разполага с английски превод на цялата книга “Срещи с отвъдното”, но се нуждае от спонсориране за преработка и някои корекции в превода, с цел съдържанието да бъде подходящо преведено, изложено според необходимите изисквания за публикация и издаване по стандартите на издателствата в англоезичния свят.
.............................
Тук първо е показано цялото съдържание на книгата, но от него авторката по свой избор и преценка за целесъобразност, е поместила някои подбрани глави или откъси от творбата.
КЪМ ЧИТАТЕЛЯ – ЕДНА НЕОБХОДИМА ВРЪЗКА НА МИНАЛОТО С НАСТОЯЩЕТО
ПРЕДГОВОР
МЕДИУМЪТ ЕЛЕНА. КАМЕЛИЯ „СЕ ОБАЖДА“ ОТ „ДРУГАТА СТРАНА“
НА ГОСТИ У ЕЛЕНА. СТРАНАТА АГАРТА. СТРАННИЯТ ГОСТ
КОНТАКТИ С ОТВЪДНИЯ СВЯТ. НЕМСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ НА ДЪРВА. ОТКРАДНАТИЯТ ПРЪСТЕН
ПОЗДРАВ ОТ „ОТВЪДНОТО“
МЕДИУМЪТ ОТ ЦК
ЧУДАКЪТ БОГИ
ЧЕРВЕНИЯТ ФЛАГ
СЪВЕТИ ОТ „ОТВЪДНОТО“
ИСТОРИЯТА НА КАМЕЛИЯ
ЕЛЕМЕНТАЛИИ
ЗАБРАВЕНИТЕ ДУШИ
БОГИ И ШВЕДСКИЯТ МЕДИУМ
МЕЧТАНАТА ПОЧИВКА
СЕАНСЪТ С МИЛАН
РАЗОЧАРОВАНИЕТО
ЧУДОТО
МЛАДИЯТ МЪДРЕЦ
ТАЙНАТА НА АСЕН
СЕАНСЪТ СЪС САМОУБИЙЦАТА
У АСЕН
ГОДИНИ НА РЕПРЕСИИ
ОТНОВО В ЧУЖБИНА. МАЙКА МИ – ПОДГОТОВКА ЗА „ЖИВОТА СЛЕД СМЪРТТА“
МАМА МЕ НАПУСНА ЗАВИНАГИ
ПОГРЕБЕНИЕТО
ЩЕ НАПИША КНИГА ЗА ХОРАТА
ШВЕДСКИЯТ МЕДИУМ. МАЙКА МИ „ИДВА“
РЕЦЕПТА ЗА КОЛОСВАНЕ. ИСТИНАТА ЗА ГАЛИНА
ЕДНА ОБЕЗУМЯЛА ОТ СКРЪБ МАЙКА
ДИАЛОГ С ЧИТАТЕЛЯ
Беше юли 1974 година. Току-що се върнах от турне из Скандинавия, а само след месец трябваше да замина за Осло.
Стоях и в мрачно недоумение се оглеждах наоколо. Апартаментът изглеждаше като след обир с взлом или като след полицейски обиск – разтворени куфари, пътни чанти, музикални инструменти, ноти, зейнали гардероби, издърпани чекмеджета… Въртях се напред-назад и се чудех откъде да започна. Имах алергия от пътуване.
Изведнъж усетих, че се хиля и кимам с глава сама на себе си. Сетих се за анекдот от ученическите ми години: един полуграмотен човек с много голям зор успял да напише около половин страница писмо, подписал се, а под подписа си написал един ред точки и запетаи и казал: „А сега – бързо по местата!“
„Е… – мислех си, – де да можеше и аз сега да кажа същото и цялата бъркотия около мен магически да изчезне по гардеробите.“
Телефонът иззвъня и ме стресна. Сега пък някой ще ми губи времето! Дигнах слушалката и казах „Ало!“ – с тон, който категорично звучеше: „Не знам кой си, но казвай каквото имаш да казваш и ме остави на мира!“ Беше свекърва ми.
– Тази вечер, точно в осем часа, ще дойда да те взема с кола. Няма да се качвам, чакай ме долу. Отиваме у Елена Ганчева – някак тайнствено прозвуча гласът є в слушалката.
– Мм… добре – започнах аз колебливо, – ама поканени ли сме? Ти по телефона ли се уговори с нея, или смяташ просто да є се изтърсим на гости? Хич не обичам да…
– Обичаш-не обичаш, остави тези условности! – прекъсна ме тя. – Това не е обикновена визита. Освен това Елена няма телефон и изрично ми е наредила, щом се върнеш от чужбина, веднага да те заведа у тях.
Съгласих се и затворих. Случаят наистина беше по-специален и аз нямах сърце да отказвам на свекърва ми едно толкова малко благоволение. Срещите с Елена за нея бяха единственият смисъл в живота є. Само преди година и половина тя загуби двадесет и четири годишната си дъщеря Камелия и оттогава загуби и душевното си равновесие. Болката є беше нестихваща. Познавах много хора, загубили близки, знаех за техните страдания и намирах за съвсем естествено човек трудно да се съвземе след подобна раздяла с любимо същество. Свекърва ми Вера по начало беше емоционална и много патетична личност, но реакцията є, страданието и болката след смъртта на Камелия бяха извън рамките на нещо, което смятах за възможно, човешко и разбираемо. Дори в книга не съм срещала описана подобна скръб. Срещите с Елена обаче є помогнаха неимоверно и тя заживя с нова утеха. Как да є откажа сега да идем у нея, канени или неканени!
Докато гастролирах в Хелзинки, някъде през март 1974 година, получих едно писмо от Вера, което ме развълнува и заинтригува. Съобщаваше ми как е срещнала Елена… По това време свекърва ми работеше в салон за химическо чистене.
Един ден, в по-тихите часове, когато нямало хора в магазина, към щанда на Вера се упътила висока, тъмноока и тъмнокоса жена, усмихнала се и казала:
– Добър ден, госпожа Джендова, аз съм колежка на Лиана.
Свекърва ми кимнала резервирано и повдигнала въпросително вежди:
– Да, моля, с какво мога да ви бъда полезна?
Жената се усмихнала, огледала наоколо, навела се напред и тайнствено є казала:
– Днес Камелия пак ме посети. Говорихме за същите неща, както и предпоследния път, реших, че вече е време да ви поставя в течение на нашите срещи.
Вера се вцепенила, неспособна да промълви и дума, после стрелнала Елена с гневен поглед и избухнала в сълзи:
– Как може човек да бъде толкова безсрамен… Или безсърдечен… Как си позволявате да говорите врели-некипели?! Да бъркате в рана, която никога няма да се затвори?! Да си правите нелепи шеги с една майка, чието нестихващо страдание я е довело пред прага на лудостта? Не знаете ли, че моята скъпа Камелия почина преди година и половина?!
– Знам, много добре знам това, госпожо – прекъснала я Елена, хванала ръката є с двете си ръце и продължила: – Не идвам, за да ви причиня болка, напротив, нося ви утеха. Аз съм медиум, госпожо Джендова. Не сте ли чували за подобни хора? Имам дарбата да влизам във връзка с умрелите или пък те самите, усещайки, че съм такъв тип човек, ме посещават, когато искат да предадат някакво съобщение или да влязат в контакт с техни близки. Много ви моля, успокойте се и ми се доверете. Нека да отидем някъде встрани, за да ви предам вестите от Камелия… Тя сама ме помоли да дойда при вас, каза ми името ви и къде работите.
Горката ми свекърва! Гледала Елена с недоумяващи, безумни очи, усещайки сърцето си да бие до пръсване, а в главата – пълен хаос от противоречиви мисли. Коленете є се подгънали…
Накрая грабнала Елена за ръката и я завела в някакво безлюдно помещение, отрупвайки я с въпроси:
– Истината ли ми казвате?! Сериозно ли говорите?! Как така Камелия идва при вас, а не при мен?! Как така?!
Елена кротко є обяснила, че причината за посещенията на Камелия се дължи само на факта, че е медиум. А какво значи медиум? Просто това е човек, който има способността да прехвърля, да предава мисли от едно поле или измерение на съществуване в друго. След като се простим с някой близък и приемем, че е умрял, той фактически не умира в пълния смисъл на думата, а минава в друго състояние и живее вече в едно ново измерение, или да го наречем поле, където условията са по различни. По този начин връзката между тези, които живеят на Земята, и онези, които се намират в друго измерение, или както теософите го наричат – астралния свят, не може да е осъществи по желание. Някои хора обаче притежават способността да контактуват мислено с умрелите – тях наричаме медиуми.
Последните два месеца Камелия неколкократно „посетила“ Елена, както є „казала“ името си, предала, че е умряла преди повече от година, че е била болна от диабет и през последните две години от живота си на Земята напълно загубила зрението си вследствие на болестта. Казала още, че след нейната смърт майка є Вера Джендова толкова силно страдала и плакала, че нейните сълзи много дълго задържали Камелия в ниските сфери на астралния свят, че моли майка си да спре да скърби и да разбере, че това є пречи да се съсредоточи в новия живот, който сега є предлага много интересни занимания. Още Камелия държи майка є да повярва категорично, че от момента, в който е умряла, вече не е сляпа. Сляпа е била само на Земята, защото физическото є тяло е било много болно! Сега е много щастлива и единственото, което помрачава свободата и радостта от новото є съществуване, са сълзите, скръбта и дългият траур на майка є. И най-важното! Да, най-важното, за което Камелия моли Елена, е да предаде на майка є следните думи: „Не искам мама да отмъщава на Огнян, защото Оги е вече отмъстен!“
Тук Вера не издържала и избухнала невъздържано:
– Не, не и не! Никога няма да му простя! Той трябва да плати за смъртта на Камелия!
Елена отново кротко и убедително продължила:
– Не знам за какво отмъщение става въпрос, г-жо Джендова, не познавах приживе вашата дъщеря, нямам никаква представа за нейния личен живот… Тя започна да ме „спохожда“ в последните месеци по свое желание и ми предаде само информацията, която тя желаеше. Аз не я разпитвах. Още първия път настойчиво искаше именно това – да оставите Оги на мира! Не знам каква роля е играл в нейния живот, но след като тя така интензивно ми налага тази мисъл и аз в качеството си на медиум съм я приела, считам за мое задължение да ви я предам точно. Вие също така безусловно трябва да приемете нейната повеля! Това е желанието є. Само Бог има право да раздава правосъдие. Успокойте сърцето и душата си и търпеливо чакайте другите є съобщения, поръчки или разкрития от „там“. Та нима не е достатъчно за вас, че чрез мен установихте връзка с най-любимото си същество, че по този начин тя не е напълно загубена за вас?!… Иначе аз ще спра да ви съобщавам каквото и да било от Камелия… Ще останете сама с болката си. Размислете добре!
При това категорично условие милата ми свекърва не е имала никакъв избор. Преглътнала, но „само временно“, както тя се изрази в писмото си, озлоблението и огорчението си и погледнала на живота с нова надежда –срещите с Камелия или поне новините от нея.
Ето защо Елена Ганчева беше станала нещо като божество за Вера и животът є протичаше във вълнуващо очакване на срещи с нея…
И така, тази вечер щяхме да посетим Елена… Можех ли да откажа да отидем?… Аз бях поводът за посещението – та канени или неканени!
Излязох и се обадих от един уличен телефон у дома. Отговори майка ми и каза, че Боги не си е вкъщи. Наредих є да му остави бележка да дойде да ме вземе от Елена не по-късно от 10,30-11 часа вечерта. Колата ни беше на поправка, но си го познавах и знаех, че ще дойде да ме прибере с такси или каквото и да е, защото би го било страх да ме остави сама по тъмно из този съмнителен квартал.
Като се върнах у Елена, поисках още малко кафе и подех:
– Едно не ми е ясно, защо Камелия не идва? Първия път стояхме при теб до сутринта, днес „пристигат“ разни мунчовци, които не познавам, или пък далечни познати… Тя защо не идва?
– Предполагам, че вече е в по-високите „полета“ и е много заета. Последните два пъти като ме посети, каза, че скоро щяла да започне да учи нещо по нейната болест, по диабета, и след това щяла да бъде възпрепятствана да идва.
– А каква е тази история, която свекърва ми разказва, че Камелия повече няма да се преражда, последен живот є било, затова така се мъчила, вярно ли е това?
– При моите сеанси Камелия не е правила подобни изявления, но Вера посещава още десетина други медиуми, врачки, всякакви екстрасенси… Знам ли? – засмя се Елена.
– Да, тя самата вика духове, медиум била – ухилих се и аз, – тя лично ми го каза. И аз се обърках коя информация от кого е получила. Помня обаче, че при последния случай, когато сама се опитала да влезе в контакт с Камелия, „дошъл“ дядо Димитър, свекърът є, и є забранил повече да вика духове. Казал є: „Ще спреш да смущаваш мъртвите и ако не ме послушаш, да знаеш, че ще полудееш!“… И тя уж спряла.
– То наистина си е за полудяване – съгласи се Елена. – Аз самата имам разни симптоми за психическо увреждане, знам, че е от тези занимания и трябва да спра…
– Спри! Наистина може да си навредиш, така пише и по всички книги.
– Какво да правя? Крия се от всички, но и едните, и другите ме нападат – повдигна рамене, въздъхна и ме загледа уморено. – Впрочем, каква е точно историята с Камелия? Защо Вера иска да отмъщава на Огнян? Какво є е направил? Тя ми е разказвала много неща, но така объркано ми ги поднася, че освен болката є от заканите и омразата є нищо не схващам. Камелия също казва известни неща, но аз не знам защо, къде е връзката?! Усещам, че съм само проводник на нещо, което ги свързва тях двете.
– Да-а, вече измина толкова време от смъртта на Камелия, а Вериното отношение към Огнян не се променя – съгласих се аз. – Опитах се да є обясня, че Камелия иска на разбираем за нея език да є изясни, че отношенията между нея и Оги са изживени по кармичен път. Затова є казва да не отмъщава на Оги – „той е вече отмъстен“. Говоря є най-разбираемо какво е карма – тя не ме слуша, не стига до съзнанието є. Елена кимаше и ме гледаше замислено.
– Често си мисля за Камелия – продължих, говорейки по-скоро на себе си, – що за карма изплащаше това дете?!… Била е на 13 години, когато както вървяла по улицата, паднала в някаква фалшиво покрита шахта. Естествено много се уплашила. От този ден залиняла и при все че външно не страдала от нещо определено, просто бавно гаснела… Последвали безкрайни медицински изследвания и открили диабет – казали, че вследствие уплахата панкреасът не функционирал добре. От този момент до края на живота си – значи 11–12 години, горкото дете е живяло с две инжекции инсулин дневно и какви ли не още други лекарства и диети.
Елена смръщи вежди и тръсна глава.
– Коварна болест е диабетът.
– Иначе беше много красива, напълно различна от Боги, никога човек не би могъл да приеме, че са брат и сестра.
– Е, ама и той е много хубав! – възкликна Елена.
– Да, но по друг начин. Той има дълго лице, а тя сърцевидно. Той е светъл шатен с пъстри очи, а тя излъчваше една екзотична красота – големи черни очи, изключително богата естествено къдрава коса, красиво оформена плътна уста, изящно миниатюрно носле, но… вследствие на болестта остана малка. Не можа да порасне. По мое мнение беше деликатно, много добре оформено миньонче, аз лично харесвам тоя тип жени, но майка є горчиво коментираше, че иначе щяла да бъде висока като Боги.
– Нещастието беше там, че тя бе безумно влюбена в този Огнян. И той в нея. Студентска любов… даже още от ученическите години. Камелия следваше история на изкуствата, а Огнян нещо много заплетено за мен, но се готвеше за журналист.
Годината преди да умре, Камелия ни гостува за един месец в Западен Берлин. Имахме контракт в Хилтън хотел. О, какво преживяване беше за нея специалното шоу, дадено от мен в чест на американските космонавти, които бяха на посещение в момента и бяха сензацията в града. И изобщо тя беше едно жизнерадостно младо създание, пълно с оптимизъм и надежда, независимо че трябваше да си слага сама по два пъти дневно инсулин.
– Аз съм свикнала – намигаше ми и се усмихваше весело под загрижения ми поглед.
С часове обикаляхме заедно най-хубавите магазини в Западен Берлин, за да є купим дрехи и подаръци за вкъщи. Боги се шегуваше:
– Сестро, моля ти се, само не купувай нищо трицифрено. Имай милост към брат си!
А Камелия се смееше като луда.
Говореше непрекъснато за него – Огнян. От нея разбрах, че любовта им е взаимна. Той обаче произхождаше от семейство на видни партийци. Бащата пишел речите на Тодор Живков, а майката била лекарка, а като такава естествено била абсолютно против брака между Оги и Камелия. Направо казала на Камелия, че тъй като е неизлечимо болна, не би трябвало да се женят.
Слушах Камелия със свито сърце и с усилие сдържах сълзите си. Знаех, че беше обречена да умре рано. Тя сигурно също е знаела, защото беше интелигентна и бе изчела всички възможни медицински книги за диабета. А може и да не е знаела. Понякога човек умишлено си затваря очите за нещо неприятно или което не иска да знае. Както брат є не искаше да знае или да приеме, че ще умре. Преди тя да дойде в Берлин, бяха на вечеря с един мой познат, възрастен човек, лекар-интернист. Споменах случайно нещо за Камелия и болестта є, а той отсече: „А, щом е заболяла толкова млада, много скоро ще умре.“ На ужасените ми въпроси неизбежно ли е, съвсем по лекарски, обективно и безпристрастно ми обясни, че няма шанс. Прибрах се много разстроена и за ужас на Боги плаках цялата нощ. Не исках да му кажа защо. На другия ден бях принудена да му кажа истината, защото той си въобрази, че плача за друго.
– Глупости! Това са пълни глупости и изобщо не го вярвам! – отвърна той и отказа да го приеме.
Но аз го вярвах. Сърцето ми се късаше, като гледах как се радваше на живота това красиво дете. Стараех се да є създавам удоволствия и забавления по всякакъв начин, а Боги и без да се старае, денонощно я уморяваше от смях.
Веднъж докато бяхме в Берлин, тя ми довери, че вече е имала интимни отношения с Оги и на ужасения ми поглед се засмя и каза:
– Аз го исках, Лиана. Откъде да знам колко ще живея?
– Моля те, само брат ти да не узнае – помолих.
– А! Той не може да ми бъде господар.
Съгласих се с нея, но болката ми растеше с всеки изминал ден.
Един път весело ми разказваше какви лошотии є наговорила бабата на Оги, как є тропала с крак, че никога няма да му разрешат да се ожени за нея. Обзе ме страхотно възмущение. Колко лоши могат да бъдат хората! Та те не бяха се затичали да се женят! Оги беше напълно наясно за състоянието на Камелия, знаеше, че няма бъдеще, но я обичаше и живееше с настоящето.
– Как може да си толкова глупава! – креснах на Камелия. – Та ти нямаш ли самоуважение, достойнство, гордост?! Тоя Оги да не е единственият мъж на земята! Камелия, чуй ме, ти си кукла! Ти си красавица, млада, умна, интелигентна, може да имаш когото си пожелаеш… Пък и не се съмнявам, че имаш и други обожатели. Остави го! Не ти ли е обидно да разрешаваш на близките му да ти говорят такива неща?
Изведнъж тя стана съвсем сериозна, големите є чудно хубави очи смениха за мигове няколко нюанса – въпрос, мъка, примирие, и тихо промълви:
– Какво да правя, когато съм моногамна?
– Моногамна! Моногамна! Какво значи това?! Ти чуваш ли се какво говориш, момиче на 23-24 години, моногамна била! – бях вън от себе си от отчаяние.
– Моногамна съм. Мога да обичам само веднъж в живота си – тихо и категорично прозвуча гласът є.
Този случай дълбоко ме разтърси и остави незаличими следи в паметта ми. Болеше ме някъде много надълбоко. Бях безпомощна да помогна.
Убедих я да не казваме на Боги, че бащата на Оги е такъв виден политически функционер, както и за интимните им отношения, защото огненият є брат в никой случай нямаше да приеме и толерира никакви отношения с такива хора.
Камелия си замина с пълни куфари и обновен гардероб, но това едва ли беше много важно за нея. Там в София я чакаше Оги! Сърцето є през цялото време беше при него.
Няколко месеци по-късно научихме, че Камелия е напълно ослепяла с едното око и вероятно скоро ще ослепее и с другото. Дойде в Стокхолм с баща си, правихме разни консулти с всякакви интернационални светила в областта на ендокринологията и си отидоха, пълни с надежда. Казаха є, че процесът ще се ограничи и че другото око ще остане незасегнато. През цялото време Камелия показваше удивително висок дух и оптимизъм… На следващата година ни съобщиха, че е ослепяла и с двете очи. Разбрах, че краят наближава и реших, че е време да се приберем в България за морална подкрепа. Не бях се връщала седем години, а Боги десет –толкова репресии и проблеми бяхме преживели там (най-вече аз), че през всичкото това време не смеехме да се приберем у дома.
У дома! Добре звучи, но оттам се излизаше много трудно…
И все пак колкото и да ме беше страх да се върнем, при все че нямах кръвна връзка с Камелия, аз бях тази, която реши:
– Ще си идем! Ние сме невиждани егоисти и мислим само за себе си… тя… Те, родителите ти, сега именно имат нужда от нашата подкрепа.
Не беше лесно да отложа няколкото контракта, но хората и на Запад имат сърца. Като разбраха каква е причината, всички се съгласиха да ни освободят, без да ни искат неустойка. Наложи се да разтуря и състава ни и през лятото на 1971 година се върнахме в България.
Не беше лесно с едно щракване на пръстите да се аклиматизираме и пригодим към многобройните ограничения, условия и планини от проблеми на тоталитарния режим. Нищо не се беше подобрило. Напротив. За да оцелее и запази някак професионализма си, човек трябваше не само да е гъвкав, а да бъде по-скоро акробат, навлечен в крокодилска кожа, за да е по-безчувствен към хилядите предизвикателства и потъпкване на всякакви човешки права.
Вечният проблем в България имаше и хубава страна – там имахме много приятели. В известни кръгове беше непрекъснат празник, че сме се върнали. Нямаше време да си починем от нонстоп docle vita, покани и гуляи у разни приятели или пък приеми у дома. Целият този бесен темп на живот го установихме най-вече с цел да създадем нов кръг от познати и разнообразие на Камелия.
Бяха се разделили с Огнян. Някаква млада особа, която отдавна го гонела, беше успяла да го откъсне от нея. Убедена бях, че за Камелия това беше краят на света, но поне външно с нищо не го показваше. Духът є бе много висок. Никога никой не би могъл да допусне, че е сляпа. Ех, Елена, ако можеше само да я видиш как бодро и сигурно се движеше и у дома, и по улицата! Отначало ходех безпомощно след нея с цел да є помагам, докато тя с усмивка ми каза:
– Излишно се тревожиш, Лиана. Аз познавам разположението на всеки мебел и предмет, всеки път до тях ми е до болка познат. Гледай! – и ми показа на практика как безпогрешно се движи навсякъде.
На улицата същото – поведението є беше съвсем нормално. Държах я леко под ръка, а тя се смееше: „Мога, мога, ти само ми казвай, ако идва праг, стъпало или препятствие.“
Във всички компании се държеше непринудено весело и явно се наслаждаваше на живота. Нищо не отказваше – пушене, пиене за компания, танцуваше и с удоволствие слушаше музика. Изпитвах подлудяваща болка да гледам тези красиви черни, засмени очи, ирисът на които с нищо не показваше, че са болни, и да приема, че не виждат. Всеки ден удивлението и възхищението ми от нея и нейния дух растяха. „Трябва да е много добър и чист човек – си мислех. – Каква никаквица съм аз! Колко по-ниско стоя от нея! Ако това нещастие беше сполетяло мен, щях да се изолирам от всички, нямаше да искам да виждам никого, щях да се отдам на самосъжаление… А тя?! Тя е невероятна! Тя е за възхищение!“
Случваха се обаче и неприятни инциденти. Веднъж един неин приятел я взел на разходка с кола. До него седял някакъв художник, който носел картини в скута си и се извинил на Камелия, че затова седи отпред. Тя казала, че няма значение и самоуверено влязла и седнала в колата. Говорели си непринудено. По едно време Камелия поискала цигара, той є подал пакет, от който тя по шума безпогрешно си извадила една, после поискала и „огьнче“. Той държал през рамо запалена запалка и когато тя много се забавила да запали, подхвърлил: „Хайде де, ще ми свърши газта!“
– Дръж ми ръката, аз не виждам – отвърнала Камелия.
Горкото момиче! Получило шок и цяла седмица не могло да се съвземе.
Стараех се да няма повод за разговор относно Огнян. Понякога, когато бивахме сами двете, тя говореше за него – кротко, без огорчение или болка:
– Аз не го упреквам. Прав е за себе си, за какво му е сляпа приятелка… Но защо именно нея, защо с нея се събра?! – и ми разказваше колко много е злословило онова момиче против нея, беше убедена, че Оги ще се върне.
Казах є авторитетно, че за нея е по-добре така, че Огнян е господин никой и с постъпката си е доказал именно това. Никой не го караше да се жени за Камелия, но след една дългогодишна връзка не беше редно да я остави веднага, след като я сполетя бедата. Човек трябва да има някакъв морал… „Да, Оги е точно господин никой и не те заслужава!“ – така приключвах винаги подобни разговори.
Когато пет месеца по-късно заминахме за следващия си ангажимент, оставихме една жизнерадостна малка кукличка, пълна с живот и с много висок дух. По-хубава от всякога. Беше се подстригала много късо заради сложните процедури, които д-р Димков, прочутият билкар, є прилагаше. Страшно добре є стоеше късата косица. Изглеждаше не на 24 години, а на 16… Имаше и много искрени, самоотвержени приятели, които не я оставяха нито ден сама.
Два месеца след нашето заминаване Оги се беше оженил за същото момиче. Това силно повлияло на психическата є съпротива и желанието є за борба. Четири месеца по-късно тя почина в невероятни мъки и болки…
Плачех както винаги, когато си помислех за нея. Елена ме гледаше с просълзени очи.
– Да, голяма трагедия… Сега разбирам защо Вера е така непримирима и ненавижда Огнян – поклати глава тя. – Но как да є обясним, че с никакви отмъщения тя няма да върне Камелия?
...................................
Изведнъж, както го слушаше с внимание, тя му махна повелително с ръка да замълчи, също и на нас започна да се ослушва с глава настрана. Явно се мъчеше да чуе нещо или някой невидим за нас.
– Какво?! – викна силно тя, като че ли беше със слушалки на ушите, кимна глава настрана и пак направи гримаса.
– Олеле! – извика отново, скочи от мястото си, направи нетърпелив знак на Мишо да стане от фотьойла, в който седеше, и тя седна в него.
– Камелия „слезе“! – извика тя към мен и се смъкна от креслото, търсейки си удобна поза.
– Ох, лошо ми става на сърцето! Погрознях ли много? Гледай лицето ми, наблюдавай ме през цялото време и виж как се променям! – говореше само на мен.
– Ох! Ох! – изпъшка Елена и сложи ръка някъде между сърцето и стомаха си. – Цялата ме обсеби! Цялата ме обсеби! – и затвори очи.
Ние я гледахме ужасени. Това вече и за мен беше алармиращо, не бях я виждала такава досега. Беше мъртвешки бледа и наистина лицето є се измени някак, погрозня… След това започна да говори с равен, монотонен глас, който не повиши през целия сеанс:
– Пуснали са ме само за десет минути. Имам много да им казвам – на брат ми и на снаха ми… И докато говоря, да си намислят какво искат да ме питат… че времето е малко.
– За каква снаха говори?! – мина ми като мълния през главата и чак след малко си дадох сметка, че става въпрос за мен.
Елена рече монотонно:
– Много тежка беше моята смърт. Органите ми бяха разрушени от болестта и умрях в страшни болки. Всичко ме болеше!… Очите… все едно че с ножове ме мушкаха там… Агонията ми беше толкова дълга, че не разбрах точно кога умрях. Когато се намерих вече в дома на покойниците, бях обезумяла от страх. Чак тогава започнах да схващам, че сигурно съм умряла, защото нищо не ме болеше. Тази нощ, там в дома на умрелите, беше ужасна. Имаше и други мъртъвци. Чудно – изведнъж нищо не ме болеше и виждах всичко наоколо… Но треперех от страх и ужас! Беше отвратително! Уплашена и безпомощна, помня, че плачех непрекъснато. Добре, че един друг мъртвец, дядо Сандо, цяла нощ ми държа ръката и ме утешава. Каза ми да не плача, че сме умрели, сега ще ни е по-добре. Питаше ме коя съм и защо толкова млада съм умряла. Никога, никога няма да забравя тази нощ!
На другата сутрин, много рано „дойдоха“ да вземат дядо Сандо – някакви негови по-рано умрели близки. Мен никой не дойде да ме потърси. Бях не само ужасно сама, а и все по-уплашена, къде ще ида сега?!… Когато разбрах, че мога по желание да виждам майка и татко, съвсем обезумях! Говорех им, но те не ме чуваха и виждаха. Само плачеха. Майка ми така страдаше и виеше!… И татко!… Аз също с тях. Беше ужасно! Тази мъка и неописуемо страдание продължи много дълго, не само до четиридесетия ден след смъртта, а и месеци след това заради сълзите на майка ми.
Боги, Мишо и аз хълцахме неудържимо без никакви задръжки. Елена продължаваше да говори монотонно със затворени очи, полуизтърсена от креслото:
– Сега искам брат ми и снаха ми да ми помогнат да направим нещо за майка. Трябва с моя помощ да разрушим една магия около нея, за да остави и мен на мира. Лиана и Боги да отидат у нас, да издебнат някоя вечер, когато мама заспи и да є пръснат една щипчица сол под възглавницата.
– А! По кой начин?! – възкликнах аз. – Майка є не е спала от години. Никакви сънотворни средства и билки не є помагат, та ние с щипка сол!… А и как ще я накараме да си легне, камо ли да заспи?
– Аз ще направя така, че да заспи… Но след това трябва да є пръснат малко сол под възглавницата. Останалото е моя работа… Майка изплаща много тежка карма чрез мен и моята смърт в този живот… В минал живот тя е удушила собственоръчно трите деца на крал Вилхелм, за да се възкачи на престола. Сега, в тоя плаща чрез мен и мъките є ще са вечни, докато не го разбере.
Ние слушахме като омагьосани. Плачехме и не смеехме и да дишаме.
„Кой Вилхелм!?“ – мина ми през ум, че бяха цяла поредица крале с това име. Не смеех да попитам – да не разваля нещо. И без друго бяхме зашеметени от чутото, а и никога не е късно да се провери. Който и когато иска, може да се порови из разни библиотеки и енциклопедии. Лично аз за секунда не се съмнявах в истинността на информацията, защото познавах Камелия добре и знаех, че не е нито тщеславна, нито шегаджийка, за да лъже. Колкото до свекърва ми… напълно бе възможно да се приеме за истина. Казаното от Камелия би могло да обясни някои черти, които бях забелязал в поведението на Вера. До тази вечер например за мен беше непонятно на какво се дължи нейното вродено високомерие и чувство за превъзходство. Гледаше отвисоко на всички и горчиво се оплакваше, че живее в неподходяща среда. Не признаваше и роднините си – простаци били. Никога не можа да се примири с квартала, в който живееха (според мен приятно залесен, в центъра на София), не общуваше със съседи и казваше, че били под нейното ниво. Гордееше се с образованието си, получено в някакво специално чуждо училище, и с огорчение отбелязваше, че Боги не приличал по придирчивост на нея, а от малък играел с „гамените на махалата“. Поддържаше се в крак с модата, беше добре соанирана, хубава жена, странно белязана от природата – очите є имаха различен цвят, едното синьо, другото пъстро. Да, за мен не беше невъзможно да приема, че в минал живот е била кралска особа, домогваща се до власт, като имах предвид поведението є сега. Нали и в книгите пише, че всички идваме отново на Земята с навиците си от миналото…
– Майка никога няма да спре да страда и да ме прежали, но със сълзите си стана причина да се задържа много дълго в ниските сфери. Беше мъчително и за мен… Сега имам други планове и занимания и тя не бива да ме „дърпа“ повече към Земята.
Погледнах часовника си и ужасена казах:
– Времето изтече. Не трябва ли Камелия да си ходи… да не є се карат?
Но Елена продължаваше с монотонен глас:
– … задължавам Боги и снаха ми да изпълнят желанието ми. А сега нека ме питат каквото искат! Брат ми да ме пита!
Боги се помести нервно на мястото си, направи два тика несъзнателно с челюстта си и безпомощно ме погледна:
– Ами какво да я питам? Какво, какво?!… Тя… Сега сляпа ли е?
– Не, не съм сляпа. От мига, в който умрях, мъките ми свършиха.
– Добре ли е?… Как се чувства „там“? – колебливо и неуверено звучеше грубият му глас в притихналата стая.
– Да си ходи! Да си ходи, за да не є се карат! – проплаках аз.
Последва малка пауза и сърцето ми подскочи от разочарование. „Сигурно си отиде!“ – прошепнах.
– Смее се… – продължи с равен глас Елена. – Кажи на Лиана… че архангелът ми разреши да остана. Стои тук до мен и ме държи за ръката… Мога да остана, докато той каже.
Щях да припадна от благоговение. Архангелът я държал за ръката!!! О, Господи, архангел стои до нея!
– По-добре не мога да бъда – продължаваше Камелия. – Не съм сама. Имам и нова любов. Руснак е. Стьопа се казва.
Умрял е преди три години при автобусна катастрофа в Съюза. Бил е трета година студент по медицина… Той най-много ми помага да свикна и се пригодя към условията на живот тук… Обяснява ми и много неща за земния ми живот… защо така са се развили нещата с мен… Затова искам брат ми и снаха ми да обяснят на майка, че трябва да забрави за Оги. Няма какво да му отмъщава! Аз не му се сърдя! С него вече е разплатено!… Много съм щастлива! Ние със Стьопа страшно много се обичаме… Само че не като вас на Земята… защото тук няма физически тела… но това не значи, че се обичаме по-малко.
Последва малка пауза. Никой от нас не я наруши.
– Като си помисля само колко глупава съм била! Как се стараех да не разочаровам милия ми брат и да асимилирам музиката му… Той ми записваше касетки с джаз и ме задължаваше да ги слушам… Срам го беше, че съм общувала с простаци, които нищо не разбирали от музика… О, как се стараех да бъде… ако не на негово ниво, поне да не стане ясно, че нищо не разбирам от джаз… А никак не ми харесваше! Колко глупава съм била! Колко глупав е и той, като си въобразява, че неговите джаз-музика и джаз-хармония, които пропагандираше, са най-велики! Ако би могъл да чуе музиката тук, музиката на сферите… ще разбере колко е бил тъп! Музиката, която може да се чуе тук, не може да се сравнява с тази на Земята… от който и да е жанр… След пет години брат ми ще разбере какъв глупак е бил… Оскърбявал хората заради неговата музика… а има много по-важни неща за постигане на Земята… Сега се намирам в кръга на учените. Подготвят ме да започна сериозно изучаване на моята болест – диабета, и ще се наложи да се преместя на друго място, докато трае обучението.
Там ще уча и ще работя с други учени за лечението на диабета в бъдеще. Когато решат, че е дошъл моментът… А това може да бъде и след много, много години… Тогава ще се преродя отново… За да лекувам на Земята… …Но диабетът тогава ще бъде в друга форма… Ще има и други съвсем нови болести… за които човечеството… ще търси решение. Скоро ще ме преместят и Елена няма да може да общува с мен. Никой няма да може повече… затова… след шест месеца броено от днес… значи след 17-и, най-добре на 18 февруари следващата година Лиана и Боги… да ме „повикат“ непременно! Най-добре чрез някой стар медиум, за предпочитане жена… тогава ще им кажа много неща за тях двамата и тяхното бъдеще… Боги много ядосва Лиана… но тя също го ядосва… След пет години ще имат нов дом… Ще отидат в Египет… През февруари другата година ще им кажа повече… Баща ми е най-добрият човек на Земята! Колко много се грижи за мен!… Много го обичам и… искам Боги да му каже, че специално му благодаря за всички стоически грижи по моето здраве… и на майка също да каже… че много ги обичам двамата.
Последва пауза. Елена полулежеше със затворени очи.
– …Архангелът ме стиска за ръката и напомня, че трябва да си отиваме… тази сутрин – след няколко часа… ще стане голяма катастрофа на изток… ще има много души да прибираме и ще имаме много работа… Снаха ми… я благославям навеки!
– .. .и се възнесе! – изпъшка облекчено Елена и след малко отвори очи. Стана бавно от мястото си и отиде в банята. Чуха се познатите звуци – повръщаше.
Когато се върна в стаята, ние все още бяхме вън от контрол. Елена не помнеше нито една дума от казаното и се наложи да є го разказваме.
– Добре, че няма да шофирам аз! – каза Боги, като си тръгвахме.
– Доволен ли си от сеанса със сестра ти? – нетактично попита Елена.
– За какво да съм доволен, че се скъсах да рева ли? Тебе само за това те бива – да разплакваш хората.
Слушах спокойното му дишане и с противоречиви чувства мислех за него… Как бързо заспа! Подържа малко ръката ми, после се отпусна и заспа. Това се случваше много рядко. Винаги аз заспивах, а той се въртеше цяла нощ, все нещо го убиваше, нещо не му беше точно… Що за човек беше Боги?! Имаше толкова добро сърце и импулси, а бе така опърничав. Как да му се помогне?! Не вярваше в Бог, но имаше страх и респект от него, значи има надежда. Бог! Няма нищо по-велико от Бога и щастливи са ония, които го знаят със сърцата си. Бог не трябва да се пропагандира, трябва да се почувства. Рано или късно в живота на всеки човек идва момент, когато сам стига до това. Или поне започва да иска да го почувства. Боги беше още далеч от тази фаза.
Чудото с мен в Цюрих страшно го изплаши, но не успя да го насочи по пътя на вярата. Не искаше и да знае защо се случи, само му беше необяснимо и страшно, че стана. А чудеса се случват… Само на онези, които вярват в тях. Всеки от нас може да прави чудеса, ако силно вярва, че може. Само че тая вяра и убеждение не идват току тъй от въздуха, а са резултат от много натрупана опитност, от опита на много животи.
Чудеса се случват на силно вярващите в Бога не когато ги търсят, а когато ги заслужат. Такъв беше и моят случай.
Имахме много отговорен ангажимент в Цюрих. Гастролирахме в Hazyland – от веригата вариететни клубове на известния, може би най-известния, по това време в Западна Европа музикант Хази Остервалд. Бяхме между най-авангардните групи в Европа и с името ми често се спекулираше заради успешните ми гастроли в Лас Вегас.
Тази вечер, за която разказвам, щеше да бъде премиерата ни, а аз не бях добре. Още по пътя за Цюрих имах всички симптоми за моята студова алергия.
Събудих се с потиснато настроение. Отидох в банята и започнах да си говоря сама, за да видя мога ли, или изобщо не мога да издавам звуци. Започнах да правя гаргара с лайка, а после приложих една интензивна єогийска гимнастика за прилив на кръв в гърлото. Беше винаги много успешна и я използвах вместо разпяване. Тъкмо се уморих от гимнастиката и Боги влезе начумерен в банята.
– Изчезвай! Едно от твоите хобита е да ме будиш с трясъци.
– Не съм вдигала никакъв шум – отбранително отговорих, но при ужасно хрипкавите звуци на думите, които произнесох, той съвсем помръкна.
– И не си въобразявай, че няма да пееш тая вечер!
– Ще пея… ако мога.
– Ще пееш, мамка ти мръсна! Ще пееш! Да не си приемала този отговорен ангажимент! Не излизам на сцената без теб! – и трясна вратата след себе си.
Отпуснах се на цимента в банята и горчиво заплаках. Това не беше за първи път, нито щеше да е за последен. Той изпитваше панически ужас, ако не бях на сцената при отговорни ангажименти. Всеки нормален човек би разбрал и извинил някого, ако е болен. Но не и Боги! Аз трябваше да бъда там и да пея! Нямах право да съм болна! Не на такъв ангажимент!
Миналия месец същата история се случи във Висбаден. Беше карнавал, много силен сезон и от нас се очакваше максимум. Точно тогава, на едно от матинетата загубих гласа си, а Боги се разсърди и не ми проговори. Към десет часа вечерта, когато беше време да открия с моето първо шоу, аз лежах по гръб на кревата, още с дрехите от матинето, обзета от пълно отчаяние. Той изрита вратата, разкряска се истерично и ме извади с неистова грубост от стаята, напъха ме с удари в асансьора и ме качи на сцената. Представете си състоянието ми, когато след интродукцията на една прекрасна песен аз отворих уста да пея и успях да произведа само някакви хрипове. Публиката ме гледаше в недоумение, Боги се намеси с флейтата на мястото на моята партия, аз, разплакана, избягах от сцената и се скрих в гримьорната. Бях безутешна и обезумяла от срам. Такова излагане, и то само заради този умопобъркан истерик!
Там ме намериха в полунощ г-н Хази Остервалд – звездата, и г-н Мюлер – собственикът на клуба, който ни бе ангажирал. Обясних им шепнешком и през сълзи случилото се, а Хази ме прегърна и започна да ме утешава. Г-н Мюлер страшно се разсърди на Боги. Взеха ме под тяхна закрила, влязохме в залата, където собственикът смъмри Боги и даде категорични нареждания да свирят и правят каквото могат без мен, да не е посмял да ме закача и че ще пея, когато мога. Даде ми отделна стая в хотела и след като и ме нахраниха – по липса на време не бях яла абсолютно нищо от два дни, пожелаха ми лека нощ и „горе главата“. Рано на другата сутрин лично г-н Мюлер ме заведе при някакъв известен професор по гърлени болести, при когото за визита се чакаше повече от месец. Професорът ме прегледа, пъхна едни лампички в носа ми и се засмя: „Алергия. Два-три дни, моето момиче…“ Даде ми някакви таблетки и след два дни наистина пях.
Но сега, тая вечер, пак ли ще се повтори Висбаденската история?! Не бих могла да го понеса!
Чувах как Боги шумно се облича, удря с юмрук каквото му се изпречи на пътя, маси, столове, гардероби, после тръшна вратата след себе си.
Телевизията предаваше международни състезания по фигурно пързаляне, а аз гледах, но нищо не виждах.
Умът ми беше зает с моите грижи.
И пак упражнения. От едно минавах на друго. Инхалации, гаргари… всичко, каквото знам. Дори близах нишадър… Знаете ли какво значи да се ближе нишадър? Ами опитайте! Може би тогава ще разберете, че животът на певците не е чак толкова за завиждане.
След всички терапии, които си приложих, в осем часа вечерта положението ми беше отчайващо. Можех да говоря, но хрипкаво. Думите не излизаха със звук, а с едно свистене от гърлото. От сутринта до осем вечерта бях се упражнявала, близала нишадър, пила всичко, което знаех и имах под ръка за лечение, но без успех. За пеене и дума не можеше да става!
В осем и половина Боги се появи като чер облак на вратата и грубо каза: „Тръгвай!“
– Къде да тръгвам бе, Боги?! Виж в какво състояние съм! – изхриптях отчаяно.
Това съвсем го подлуди. Без думи, грубиянски ме избута през вратата и право в колата. Обзе ме апатия. Имаше граници на човешката мъка. Не можех повече да плача, душата ме болеше. И този истерик! – мислех си. Само да мине и следващият ни ангажимент в Базел и веднага се развеждам. Аман от него! Жената ражда, мъжът плаче!
В гримьорната седнах пред огледалото с изражение на сфинкс и започнах да се гримирам. Музикантите весело си говореха и се шегуваха, обаче само след няколко въпроса към мен, като чуха как говоря, посърнаха.
– Ау! Ама ти не можеш да говориш, как ще пееш? – попита наивно и нетактично китаристът ни Вальо.
– Питай оня истерик, който ме насилва! – изхриптях аз.
– Той не може да те задължи. Като не можеш, значи не можеш! – отсече разумно барабанистът Пепи.
Боги слушаше, обикаляше в кръг огромното помещение като кон преди състезание, дума никому не казваше, само тряскаше с юмрук по каквото му се изпречи на пътя. Когато те излязоха на сцената, атмосферата беше много потискаща. До моята поява имаше още час и петнадесет минути. Аз не се предавах – пак гимнастики, пак упражнения на езика и току се поглеждах в огледалото. Бях се гримирала великолепно. Като ирония на съдбата изглеждах чудесно, пък и роклята, която бях облякла, беше толкова красива и разкошна, че едва ли и най-критичният и зъл език би могъл да каже нещо лошо. Но каква полза?! Какъв срам ме очакваше! Очите ми плувнаха в сълзи само при мисълта…
Пет минути преди да ме обявят, застанах зад тежката завеса с разтуптяно сърце. „Господи, Велики Боже, помогни ми!“ – изплаках мислено аз. Забих нокти дълбоко в дланите си и продължих френетично да се моля.
– Велики Боже, направи нещо, не ме оставяй да се изложа! Направи чудо, Господи! Направи го заради моята вяра! Знам, че е невъзможно, но нали за теб няма невъзможни неща?! Помогни ми заради моята силна вяра в теб! Само ти можеш да ми помогнеш! Направи чудо! Направи чудо! Моля ти се от все сърце! Не ме оставяй в този момент! Моля те направи чудо!
Колко съм се молила – не знам. Не може да е било повече от четири минути, но интензивно и силно съсредоточено.
Когато чух звуците на тържественото откриване, оповестяващо моята поява, аплодисментите на многолюдната публика, събрах целия героизъм, смелост и рутина, на които бях способна. Започнах да слизам с елегантни, заучени движения по една ужасно стръмна стълба, цялата в усмивки – просто олицетворение на щастието и самоувереността! Махах с ръка на приветствуващата ме тълпа, а в главата си имах само една мисъл: „Сега, както си се олезила в усмивка, само след две минути ще тичаш обратно по стълбите, обляна в сълзи… Какъв идиот съм, че излизам! Какъв идиот съм наистина!“
Събрах цялата си воля, за да не избягам, взех микрофона в ръка… и… започнах да пея! Да! Започнах да пея и с всяка следваща дума удивлението ми нарастваше до еуфория, защото пеех така, както най-добре мога… Обзе ме истински екстаз! Чудото стана! Усещах, че цялата ми кожа беше настръхнала, чувствах косите си изправени нагоре, а цялото ми тяло се тресеше от лек електрически ток. Разбрах, че зад мен стои Някой! Някой или Някаква сила – от нея излизаше тази странна радиация, от която ме тресеше. Обзе ме неописуемо щастие! Не ми достига дарбата, за да го опиша с думи, но се съмнявам, че и най-великият писател би могъл да пресъздаде със земни думи това чувство на щастие! Това трябва да се почувства, да се разбере! Желая ви искрено да имате този шанс поне веднъж в живота! То не се описва!
Екзалтацията ми растеше с всяка секунда и за мен нямаше и съмнение, че Някой стои зад мен. Някой, чието присъствие ме излекува за миг. От очите ми бликнаха порой сълзи, но странно – гърлото ми не се стягаше… Пеех си като едно ангелче.
Инстинктивно се обърнах към Боги, исках да му кажа с очи: „Видя ли чудото?!“ Когато обърнах главата си към него, той вече ме гледаше и както свиреше на саксофона, погледът му недвусмислено говореше: „Преструваш се значи през целия ден, мамка ти!“ Това обаче си го е мислил само до мига, в който погледите ни се срещнаха, след това изразът му веднага се промени. Кой знае какво невероятно излъчване съм имала, окрилена и озарена от тази сила, която „стоеше“ зад мен! Под силните разноцветни прожектори обляното ми в сълзи лице трябва да е излъчвало божествена екзалтация, защото за миг изразът в очите на Боги се смени. Той разбра! Разбра! Разбра истерикът, че ставаше чудо! Очите му изразяваха смут и… страх. След това продължи да свири, но гледаше не в публиката или в мен, а в земята.
Завърших песента при нечувани овации. Мина ми бързо през ум: дали „силата“, която ми се даде, беше само за една песен, за малко? Лекият ток, който ме тресеше, не се разсейваше, а продължи, докато изпях целия блок от седем песни и нещо на бис при голям успех. Между артист и публика много често се създава един магнетичен контакт, когато артистът пусне „фенерчето си“ на излъчване. Така се получи и сега, но заслугата не беше моя. Сълзите, които блестяха под прожекторите, и щастливото ми, необикновено озарено лице също изиграха роля. Успехът ми беше огромен, но кой мислеше за това!
Щом свърших, бързо изтичах по стълбите нагоре, пресякох бара, където всички ръкопляскаха, а някои по-смели младежи се опитаха да ме задържат. „После! По-после!“ – виках аз тичешком и успях да се добера до гримьорната.
Там дадох воля на сълзите и вълнението си, проснах се в цял ръст на пода, без да ме е грижа за скъпата рокля и започнах екзалтирано да благодаря на Бога за голямата милост, която ми бе оказана.
Така ме намери оркестърът и при все че чудото беше ясно за всички, те пак решиха, че съм „изплискана“.
– Видяхте ли! Чудо стана с мен! Чудо стана! – силно развълнувано виках аз с вече напълно чист глас.
Момчетата ме гледаха сериозни и объркани: ,Да бе, не можеше да говориш, а как така изведнъж пропя!“ Само китаристът ни Вальо, който единствен между тях беше набожен, дойде при мен, хвана ме за ръката и каза разтреперан:
– Страшно! Невероятно! Си е ебало майката! – толкова му позволяваше речникът, за да изрази истинския си възторг и респект към Бога.
Пях и по-късно тази вечер без никакъв проблем, все едно, че никога не съм била болна. На другия ден също… И най-интересно е, че след този случай никога повече не се оплаквах от моите студови алергии.
Помня, че написах до много мои приятели екзалтирани писма относно „чудото“, а моят професор от Лондон, мистър Майо, ми писа: „Мила Лиана, трябва наистина да си много щастлива, че си имала възможността да преживееш лично такова чудо. Обаче нито за миг недей да мислиш, че поради случката си нещо по-различна от другите хора или Богоизбрана. Просто е трябвало да ти се помогне и си го заслужила заради силната ти вяра. И все пак, радвай се, че си преживяла такова чудо, това не се дава всекиму!“
Последния път, преди да я загубя завинаги, успях да є осигуря жена за гледане, която тя лично си избра между три. Беше сравнително млада и майка ми много я хареса. Прекарах с тях двете почти месец, за да наблюдавам как се справя жената и да є обясня някои неща за по-леко общуване. Мама беше много изнервена от болестта и ужасно капризна. Бях изоставила караниците ни по отношение на цигарите и диетите, които трябваше да спазва. Оставих я и да пуши, и да яде шоколад до насита, защото знаех, че скоро ще умре. По моите прогнози това трябваше да стане някъде между януари и края на април. Аспектът беше точен в края на март и първите дни от април, но от практика знаех, че събитията не винаги се случват, когато аспектът е абсолютно точен. Наблюдавах майка ми непрекъснато и с изненада констатирах, че тя е много добре, т.е. нищо не показваше минимална промяна в състоянието є. Тя беше толкова стабилизирана, че в края на февруари си тръгнах за Стокхолм напълно спокойна, решила, че или аз нищо не разбирам от астрология, или пък науката не е много точна.
Само около месец по-късно, точно според прогнозите ми, по времето, когато лунният ми аспект беше точен, на 24 март тя почина. Предишния ден била в изключително добро настроение, чувствала се много добре и както жената я къпела в банята, получила нов удар, изпаднала в безсъзнание и рано сутринта на 24 март в „Пирогов“ са констатирали смъртта є.
Съобщиха ми в петък късно вечерта в Стокхолм, в неделя вече бях в София.
Колкото и да бях психически подготвена, че тя ще умре по това време, вестта за смъртта є дойде като удар, за който не бях готова. Съвсем не бях готова. Ако тя бе на легло, тежко болна, гаснеща… Но така изведнъж?!… И аз, и тя постоянно се молехме на Бога да я прибере с бърза кончина, да не се залежава. Безкрайно му бях благодарна, че я прибра така бързо, без да се мъчи и все пак никак не можех да проумея и да приема, че вече я нямаше. Като че ли бях изненадана, че си отиде, без да ме предупреди за това. Цялата ни житейска опитност, всичките ми познания по астрология, окултни науки и знания за живота след смъртта сякаш изчезнаха и аз бях само едно уплашено дете, разбрало, че вече няма майка. Мисля, че това е най-тежкият удар в живота на всеки човек.
След погребението останах в България още три седмици, имаше много неща за уреждане и оформяне. Прибрах по гардеробите и скрих от погледа си всяка вещ, което ми напомняше за мама и отсъствието є. Не трябваше да плача. Сълзите, траурът и страданията ни причиняват още по-голямо страдание на нашите покойни близки и им пречат да се успокоят и по-леко и бързо да се пригодят към новия си живот „от другата страна“. Знаейки това, не поръчах некролози и не носих траур.
Разхождах се из неестествено притихналия апартамент и никак не можех да свикна с мисълта, че няма да зърна бялата майчина нощница, да чуя неравната є болнава стъпка, придружена с охкане, или синкавия є глас на заклета пушачка. Ослушвах се и се оглеждах непрестанно за някакъв знак, с който да установи нейното присъствие, както съм чувала и чела за подобни неща след смъртта на много хора. Нямаше никакъв знак, нито сигнал, само тишина.
Тогава, именно през тези дни, докато се надявах да я усетя по някакъв начин и не можех, у мен се затвърди убеждението, че тя бе послушала и изпълнила моите наставления как да постъпи след като умре, за да понесе по-леко „промяната“. Явно майка ми беше напълно спокойна. Почти бях сигурна – не е получила никакъв или поне не силен шок, след като е разбрала, че е вече мъртва за Земята. Тя не тежеше из апартамента, както се случва след смъртта на повечето хора. Именно това убеждение, че майка ми е спокойна и леко понася периода на преминаването „от другата страна“, стана причина и дори порив да напиша тази книга.
Разхождах се из опустелия апартамент в София и мислех с часове… накрая стигнах до радостното умозаключение, че ако опиша моите „срещи“ с хора „от другата страна“ и онова, което знаех за живота след смъртта, бих облекчила страданията и страховете на хиляди. Много обичам хората и ми е мъчно, че са невежи и слепи за прости истини, които преди хиляди години са били общоизвестни.
Именно в тези първи дни след смъртта на майка ми си обещах, че ще се върна в София колкото е възможно по-скоро и тук, в тихия апартамент, несмущавана от никого, ще напиша тази книга. Реших да опиша, като доказателство за истинността є, разговорите с починалата ми майка, които неминуемо щях да проведа след няколко месеца. Трябваше обаче да прибягна до услугите на друг, чуждестранен медиум, защото моята приятелка Елена беше загубила дарбата си да влиза в контакт с умрелите… Или поне така казваше.
У дома в Стокхолм, след двуседмични безуспешни опити да хвана краищата на обърканите ми финанси, реших, че е по-разумно да се прибера час по-скоро в България. Беше минал само месец, откакто се бях завърнала, а вече се стягах отново за път натам, решила да остана, докато напиша книгата.
Преди заминаването ми смятах да се обадя по телефона на шведката-медиум, с която възнамерявах да установя постоянна връзка за влизане в контакт с покойната ми майка. Бях получила телефона и адреса є от един шведски астролог, а колкото до точността на нейните услуги – бях убедена от опит. Лично аз не бях є се обаждала, но давах телефона є на мои близки приятели, които имаха нужда от подобен род помощ. За жалост тя живееше в провинцията, при това много далеч от Стокхолм, не приемаше вкъщи и контактите ставаха само по телефон.
Точно два дни преди да отлетя за България, позвъних на Агнета Густавсон в указаните от нея часове за прием. Отговори ми тих и равен женски глас, който някак веднага, мигновено ми наложи и аз да говоря тихо. Представих се като професионална астроложка и споменах от кого съм получила телефона є. Не знам защо тогава реших да не є казвам, че съм артистка.
Обясних є тихо, доколкото това ми се удаваше, че съм българка, омъжена за швед, че живея в Стокхолм и че преди около два месеца загубих майка си.
– Нали е рано още да я „викам“? – попитах със спотаена надежда, че медиумът може да има друго мнение по въпроса.
– Рано е. Почакай някой и друг месец – отвърна тихият глас.
Казах є че заминавам за България с намерението да напиша книга, базираща се на личните ми преживявания и контакти с потомци на Атлантида, живеещи в страната Агарта, и най-вече с умрели хора. Споменах, че тези контакти се установяваха чрез моята приятелка Елена, също българка, необикновено силен медиум и че преживяванията ни са толкова изумителни, та ако бях ги публикувала по онова време, щяха да ме помислят за луда, докато сега моментът беше назрял.
– Защо говориш за приятелката си в минало време? Не е ли вече между живите?
– О, жива е, но… тя загуби силата си.
– Как така загуби силата си? – настоя Агнета.
– Не мога да твърдя, че знам защо. Мисля, че се раздаваше на хората… прекалено. Елена обаче казва, че є е наредено и забранено „отгоре“ да се занимава повече с това.
– Аха-а… – съчувствено въздъхна в слушалката Агнета и след кратка пауза попита:
– А ти какво искаш от мен?
– Ами… исках да те попитам дали си съгласна, когато се върна в България, да продължа книгата си, като направя сеанси с теб.
Последва доста дълго мълчание, после гласът тихо каза:
– Трябва да си помисля. И как смяташ да стане това? Аз живея на около 450 км от Стокхолм.
– Няма значение. На края на света да живееш, ще дойда с кола и ще те видя – изрекох на един дъх.
– Аз не приемам вкъщи. Никога! Който има нужда от мен, може да ми се обажда само по телефона – твърдо отсече тя.
Беше мой ред да замълча. Не бях свикнала да ми се отказва, пък мислех, че сеансите се провеждат, както ние с Елена практикувахме. Тая жена налагаше телефонна връзка за контакт и хич нямах представа как става това.
Въздъхнах…
– Добре, Агнета, ще бъде, както кажеш… И така, аз възнамерявам да се върна от България някъде през септември. Дотогава ще са изминали вече около шест месеца от смъртта на майка ми. Смяташ ли, че моментът вече ще е подходящ и удобен за контакт?
Този път последвалото мълчание беше толкова дълго, та аз обезпокоена, че връзката е прекъснала, силно завиках:
– Ало, ало… Агнета, чуваш ли ме? Ало, ало!
– Не викай! – уморено прозвуча гласът є от другата страна на жицата. – Няма да се наложи да ми се обаждаш през септември, защото майка ти дойде.
Бях поразена. Замръзнах с телефона в ръка, неспособна да говоря. Накрая успях завалено на артикулирам на шведски.
– Как така „дойде“? Откъде си сигурна, че е майка ми?! Та аз още името є не съм ти казала.
– Ами досега нямаше никой при мен и изведнъж се появи една жена. Кой друг ще е, щом говоря с теб? Майка ти ще е… Тя е с бяла коса и някак… обемиста под талията.
Сърцето ми лудо подскочи. Нямаше и съмнение, че е майка ми, защото описанието на медиума съвпадаше с истината. Мама не беше дебела, но имаше така наречената пъпна херния и отпред, точно под талията, коремът є беше силно издут.
– Да! Да! Тя е! Ах, как се радвам, че е майка ми! Господи Боже, мила Агнета, колко си силна, щом получаваш така лесно „контакт“! Господи, как се радвам! –бръщолевех объркано. – Виж какво, Агнета, безкрайно съм щастлива, че си толкова силна и така бързо установяваш връзка, но… някак си не съм готова още за това… Не съм намислила какво да я питам, пък и не ми е удобно да искам от тебе повече сега… Аз ти се обадих не с цел да викаш майка ми, нито пък нея бих затруднявала и разстройвала в момента. Струва ми се, че е още рано… Но те моля от все сърце, задай є един-единствен въпрос и повече и двете ви няма да тормозя. Питай… простичко: права ли бях? Вярно ли излезе всичко или поне повечето от онова, което є говорих; как ще изглежда и как ще бъде, след като умре! Аз толкова много съм є говорила и съм я подготвяла за живота след смъртта… Права ли бях? Вярно ли е?
Последва кратко мълчание и отново чух тихия, равен глас на Агнета:
– Да-а, майка ти кима с глава. Кима, кима в съгласие и се усмихва.
Аз ликувах. Имах желанието да литна, да целуна някого, да направя нещо… не знаех какво точно – от вълнение и радост.
– Толкова! Повече не искам за момента! Безкрайно съм щастлива! Предай є, че я целувам… обичам… и є желая леко да се справи с новия си живот и че… ще я потърся от България през септември… А на теб ти благодаря, Агнета, от все сърце ти благодаря, че ме направи толкова щастлива! Бог да те благослови!
Тъкмо исках да затворя телефона, когато една мисъл се стрелна в главата ми.
– Агнета! Извинявай, но… как ще се провежда разговорът с майка ми – тя не знае нито дума шведски, а ти нито дума български?
– С мислите – простичко ми отговори тя и затвори.
– Да, разбира се! – ядосах се на себе си. – Какъв идиот съм наистина!
В София всичко вървеше по предначертания план. Заключих се в апартамента и писах, писах, писах… Междувременно давах написаното от мен за превод на английски, тъй като знаех, че книгата ми ще представлява интерес за цял свят. За преводач избрах Ася Чендова. Имах пълно доверие в нея като специалист по английски език, пък и се познавахме отпреди 16 години.
При все никъде не бях обявила публично, че пиша книга, все пак се разчу. Разни предприемчиви журналисти започнаха да ми звънят по телефона за интервюта, да се даде гласност и да се направи реклама на книгата. Отказах на всички, като заявих, че моментът не е дошъл. Сама щях да преценя кога да обявя на света, че съм написала някаква книга. Имах предвид, че докато не „поговоря“ с майка си, не мога да я завърша, а това, разбира се, не можех да обяснявам наляво и надясно.
Върнах се в Стокхолм през септември, но минаха още два месеца, докато се реша да се „обадя“ на мама.
Първо написах едно писмо на Агнета Густавсон, в което по-подробно я информирах, че фактически съм певица и артистка, а след това астроложка. Обясних є за окултните ми интереси и обучение. Приложих мои снимки и един дълъг лист с въпроси към майка ми. Понятие нямах как ще протекат нашите сеанси, след като тя категорично отказваше лична среща и това трябваше да стане с телефонна връзка. Допусках, че като има моя лист с въпроси, ще ги постави, когато „получи контакт“ с майка ми и после би ми предала по телефона нейните отговори. На директна връзка между мен и майка не се надявах, след като нямаше лична връзка с медиума в нейния или в моя дом.
Накрая се реших и един делничен ден през ноември є звъннах следобед в указаното от нея време – от понеделник до петък между 16 и 18 часа, събота и неделя не отговаряше.
Попитах боязливо дали моментът е подходящ и мога ли да се надявам на „контакт“ с майка ми, докато говорим по телефона, или тя вече е говорила с нея и просто ще ми предаде отговорите.
Равният є глас прозвуча приятно:
– Първо трябва да ти благодаря за снимките и писмото. Ти обаче си ми изпратила голям списък с въпроси, така че почакай да намеря писмото ти, за да следвам въпросите по реда им. Ти нали също имаш копие от тях?
– Не, нямам – смутено отвърнах. – Понеже ще проведем сеанса по телефон и нямах представа, че ти предварително трябва да влезеш във връзка с майка мм и устно ще ми предадеш отговорите є.
– О, не. Не става така. Аз говоря с нея в твое присъствие. Ето, майка ти се е усмихнала и няма търпение да си поговорите. Казва, че много се гордее с теб.
Това вече беше твърде много за мен. Мълчах напълно стъписана. В главата ми хаотично се блъскаха безброй мисли… Правилно ли разбрах, че майка ми вече е „дошла“?! Не, това не беше възможно! От опита ми с Елена знаех, че мъртвите не идват току-тъй бързо. Някои от тях „викахме“ със значително затруднение, при все че и аз, и медиумът бяхме заедно в една и съща стая. Нещо не беше ясно… И миналия път като говорих с Агнета по телефона, майка ми „дойде“ по време на разговора, а сега още не бяхме разменили две думи и тя „дошла“, така веднага?! Спомних си за разказания ми от една моя приятелка от Стокхолм сеанс с Агнета преди една година. Тази моя извънредно близка и обичана приятелка не си знаеше часа на раждането и аз отказах да є направя хороскоп. „Майка ми ми е казала, докато беше жива, че съм родена, когато сутрин рано петлите пеят“ – това го бях чувала поне сто пъти, а аз є отговарях, че петлите пеят от 3 до 5 часа сутринта – как да определим времето? Казах є, че майка є приживе не е могла да си спомни точно часа на раждането є, но ако успеехме да намерим някой добър медиум, да я „повика“ от „другата страна“, тя щеше да „си спомни“ точното време, без да се замисля. Когато получих телефона на Агнета с уверението, че е много силен медиум, моята приятелка є се обади веднага и поиска да „говори“ с майка си. Агнета є бе казала да затвори телефона и щом установи връзка, ще є позвъни тя, за да є предаде казаното. И действително след около половин час или 45 минути Агнета се обадила на приятелката ми и є предала, че е родена в 4,38 сутринта – такава прецизност в часа, а приживе не можеше да си спомни. После є направих хороскоп и всичко излезе много точно, напълно съвпадаше с живота є – часът беше верен. Мислех си: защо моята приятелка тогава трябваше да затвори телефона и да почака за информацията? Как така вече два пъти Агнета получава връзка с майка ми почти веднага?!
Чувах ударите на сърцето си, а бях онемяла.
Предполагам, Агнета беше свикнала на подобни реакции от хората, защото търпеливо, без да ме подканя, изчака да преодолея състоянието, в което бях изпаднала…
– …Как да те разбирам – започнах колебливо, – искаш да кажеш, че майка ми е вече при теб и сега ти казва това, или друг път, преди да ти се обадя, ти го е казала?
– Майка ти дойде в мига, в който ти ми заговори по телефона. Твърди, че откакто е умряла, е непрекъснато с теб, където и да си. И пак повтаря, че е много горда с тебе.
– За какво по-точно? За какво се гордее с мен?
– За всичко. Тя казва: за всичко, което цял живот си правила за нея, за това, че си личност и хората те уважават, за книгата, която пишеш, за… някаква врата… –Тук Агнета се запъна и бързо продължи: – Ами да, показва ми някаква врата, не мога да разбера какво иска да каже с това!
Прихнах да се смея.
– Ти се чудиш, но аз разбирам. Тя има предвид стоманената врата, която наскоро сложих на входа на апартамента. Беше огромна работа, но направих поръчка при един добър майстор, той смени касата и сложи тежка желязна врата с три ключалки, които донесох от Швеция. Така че сега само с взрив мога да я отворя, ако загубя ключовете. Майка много се безпокоеше приживе, че вратата на апартамента не е както трябва и постоянно ми натякваше, че трябва да я сменя. Когато почина, това беше първото, за което се погрижих.
– Разбирам – бавно отвърна Агнета и усетих, че се усмихва. – Ето майка ти кимва пак, че много добре си направила… и че се гордее с теб, пак го повтаря.
– Агнета, попитай майка, тя присъстваше ли на погребението си? Доволна ли беше?
– Да! Да! Да! – викна тя. – Ти си била направо трогателна тогава. Показва ми с ръка нещо на лицето си и се смее.
– Да, гримирах я леко – и аз се смеех.
– Аха! – възкликна учудено шведката. – Така значи?! Бях се поокопитила вече.
– Агнета, моля, питай майка ми сега по въпросите! Беше ли я страх, когато умря? Как разбра, че е умряла? Права ли бях за всичко, което є говорех за задгробния живот? Дойде ли някой да я посрещне? Това е извънредно важно за мен да го чуя от нея.
– Майка ти казва, че никак не се е уплашила. Даже добавя, че съвсем не се е уплашила, защото ти си я подготвила много добре приживе за това и всичко се е развило така, както си є говорила… Обяснява, че толкова бързо е станало, че не е имала време да се уплаши… Когато получила удара в банята, изпитала ужасна болка в главата – показва ми главата си и после с ръка показва, да, иска да каже, че всичко я боляло и є прилошало… И изведнъж, малко по-късно, нищо не усещала. Болка нямало, а всичко наоколо изглеждало както преди. Казва, че докато се чудела каква е тая работа, изведнъж видяла пред себе си майка си, баща си и баба си… майка ти пояснява – нейната баба по майчина линия. Те є се усмихвали, а майка є казала: „Чедо, дните ти на Земята изтекоха. Ние сме дошли да те посрещнем, ела при нас.“ Майка ти много се зарадвала и без да се колебае, направила каквото знаела вече, за да се освободи от Земята.
– Много се радвам, искрено се радвам, че усилията ми не са отишли напразно, че тя беше подготвена и така леко е преминала този ужасен за всеки човек преход –казах замислено.
След кратко мълчание подех отново:
– Агнета, имам един по-труден въпрос, който е от извънредно значение за мен. Искам да знам истината. Концентрирай моля те вниманието си да є го предадеш точно! Майка ми сама си избра жената, която я гледаше, но преди да умре, никак не беше доволна от нея. Непрекъснато се оплакваше на братовчедка ми и на съседите, че тази жена ще я довърши. На мен не смееше да се оплаче, защото є се карах, че не знае какво иска, нали в края на краищата тя лично си я избра между три други. Последният път когато говорих с нея, два дни преди да умре, тя пак нещо натякваше, но аз здравата є се скарах. Казах є, че много трудно се намира жена за гледане, а и аз не мога да правя разходки Стокхолм – София през месец за неин хатър. Питай я сега, Агнета, тази жена, Галина се казваше, направи ли нещо, с което да ускори смъртта є? Дали с нещо не е допринесла, за да умре така внезапно и…
Докато още формулирах на шведски въпроса си, гласът на медиума бързо ме прекъсна:
– Не! Не! Не! Не! – майка ти просто вика. –Лиана не бива в никакъв случай да мисли така. В никакъв случай! Жената беше много добра и много хубаво ме гледаше. Аз бях изнервена от болестта, бях много капризна и не знаех какво искам. Лиана не бива в никой случай да мисли нещо подобно!
– Добре. Много се радвам да чуя лично от нея това изявление. Подозрението по този въпрос дълго ме гнетеше като моя лична вина, че не съм успяла да преценя жената и с това съм допринесла за бързия край на майка ми. Ето каква значи личният контакт! Никога не бих могла да имам отговор на подозрения и въпроси от такъв характер освен директно от майка ми. Народната поговорка „Камък падна от гърба ми“ е точното определение за облекчението, което почувствах.
По природа не съм мнителна. Вярвам в хората. Вярвам най-много на себе си и своята преценка за хората. По отношение на тази жена, Галина, чак след смъртта на майка се появиха известни задръжки. Много дни преди да си замина за Швеция, є давах дълги наставления и є оставих всички възможни адреси и телефони, на които, ако се случи нещо, веднага да звънне, за да є се притекат на помощ. Тя не беше изпълнила нито едно от тези нареждания, а беше хукнала по съседите за помощ. Когато екипът от „Пирогов“ я отнесъл в болницата, не беше я последвала. Не съобщи нито на мен в Стокхолм, нито на братовчедка ми. Беше си отишла у дома с ключовете от апартамента ми, без да уведоми някой от нас за случилото се. Братовчедка ми научила от съседското дете под нас и слава Богу! Разбирах, че и за Галина е било ужасен шок, след като майка ми припаднала в ръцете є, както я е къпела, но поне по-късно същия ден трябваше да ми телефонира. Нищо подобно! Тя дори и на погребението не дойде. Имах право да се сърдя на тази є безотговорност – събитието беше станало около 4 часа шведско време, а аз научих едва в 10, до което време беше стояла в „Пирогов“ и смъртта є още не е била констатирана. Беше петък вечер, банките затворени, туристическите бюра също. Нямаше къде да изтегля пари или кой да ми даде на ръка такава голяма сума, за да си купя билет, а и самолет имаше само в неделя. Все пак се намериха добри хора. От легацията ми дадоха частния телефон на представителя на „Балкан“ и билетът ми беше донесен направо на летището. Не! Галина беше постъпила некоректно. Аз пък месеци след погребението се упреквах, че вината е моя, че не съм я преценила добре. Затова сега, когато майка ми лично каза, че подозренията ми са неоснователни, го приех с неописуемо облекчение.
– Какъв ще бъде следващият ти въпрос? – гласът в слушалката ме извади от моите размишления.
– О, да… Ами, питай майка ми, може ли да каже кога ще умре вуйна ми? Тя живее в страхотни страдания вече около година и бавно гасне. Поясни на майка (защото не знаех как да кажа на шведски „вуйна“), че става въпрос за Фанка, Фанка, жената на брат є. Питам кога ще умре, защото бих искала да присъствам и да я изпратя на погребението є. Обичах я като майка ми.
– Майка ти свива рамене и бързо отговаря, че това не може да ти каже. Казва, че това е в Божиите ръце и само Бог може да реши кога ще я прибере… защото леля ти не иска да умре. Хванала се е яко за живота и от страх не го пуска.
От какво е болна? Аз я виждам… тя е съвсем изпаднала и е на легло… въобще не става… Виждам, има нещо тъмно на десния є крак, но не е само това… Нещо в главата є… о, ами тя изобщо не вижда! Виждам…
Нетактично и възбудено я прекъснах: „Как така я виждаш бе, Агнета? Тя е още жива! Ти не си ли само медиум? Ясновидство също ли притежаваш?“
– Да, всичко… ясновидство, медиум, психометрия – всичко това е неделимо и не представлява никаква трудност за мен. Всичко виждам… За леля ти, от какво умира, виждам, че е почти угаснала и не може да ходи, прикована е на легло…
– Тя е от дълги години диабетичка. Има няколко операции на очите и постепенно ослепя, а преди няколко години се наложи на є ампутират десния крак. Затова виждаш нещо странно в краката є. Аз є пратих инвалиден стол и тя чудесно се справяше с него из дома си, но през лятото получи мозъчен удар, не можеше да говори, да се движи и изобщо не знам как живее още. Моля се на Бога да я прибере, да не се мъчи.
– А-а, това както майка ти каза, сега е изцяло в ръцете на Бога, защото леля ти не иска да умре, страх я е от смъртта. Но аз мога да те уверя, че поне още един-два месеца ще живее, отсега я виждам… по-късно пак трябва да ме питаш.
– Това ти ли го казваш, или майка ми?
– Аз го казвам. Майка ти отказа да отговаря на този въпрос, защото е Божа работа.
– Добре – съгласих се бързо и продължих. – Сега те моля, попитай майка ми как да колосам пердетата в нейната стая. Донесох є от Финландия дантелени пердета и тя има свой начин за колосването им. Казвала ми е как, но аз съм забравила. Попитай я какво употребяваше и каква беше пропорцията на съставките.
– Това не е необходимо, аз мога да ти дам много хубава рецепта. Ще вземеш…
– О, не, не, Агнета! Ти не разбираш за какво става въпрос – прекъснах я бързо. – Знам, че има много начини, пък и аз бих могла да купя готов препарат за колосване. Обаче майка ми не признаваше нищо друго освен своя начин. Тъй като пердетата са в нейната стая, миналото лято дори не ги прах – чаках да вляза в личен „контакт“ с нея, за да ги направя по неин вкус. От друга страна, това е едно доказателство за мен и за целия свят, че аз действително съм получила рецептата от покойната ми майка.
– Ох, ти и твоите доказателства – уморено прозвуча гласът в слушалката. – Ами това няма как да стане, след като аз първо не знам за какви съставки и материали става въпрос и още, ние не говорим на един и същи език… Някои неща ми ги показват с картини…
– Ти просто я попитай как да колосам пердетата в нейната стая и да видим какво ще ни отговори! – настоях.
Последва мълчание, придружено с въздишка.
– Майка ти казва да вземеш около сто грама от едното на литър вода… ама какво е това, което ми обяснява? Защо толкова много вода?!… Не мога да я разбера.
Засмях се от сърце.
– Виж какво, става въпрос за вид картофено брашно. Не знам как се казва точно на шведски, но на български е „нишесте“. Питай я сега пропорцията в лъжици, както на мен ми е казвала!
– А-а… Сега майка ти казва друго… 3-4 лъжици от… това, от картофеното брашно, на една чаша вода от големите, в които си пиеш кафето… Има ли смисъл?
– Точно това е! Ама точно това! – бях вън от себе си от възторг. Кой каквото ще да вярва, но лично за мен това беше най-истинското доказателство, че именно с майка си говоря.
– Мила Агнета, кажи на майка, че искам да си ида в България сега, в края на януари и да стоя целия февруари. Одобрява ли го? Много ме е страх от земетресения.
Нострадамус предрича, че на четвърти февруари 1991година ще изчезне новият град… Дори и да не се отнася за България, умирам от страх…
– Майка ти клати глава и казва, че няма нищо страшно. Напротив, казва непременно да отидеш, че ще бъдеш много доволна от престоя си… Било много полезно за книгата, която пишеш, интересни контакти, реклама… Повтаря да идеш обезателно и че тя плътно ще стои до теб и ще те пази. Нямало опасност от земетресение през февруари.
Много ми се искаше да я питам какво има предвид, като казва, че ще ме пази. Чувала съм от медиуми, че „тоя“ или „оня“ ни пазел от отвъдния свят, чела съм го в някои книги, но и до днес не ми е ясно по какъв начин мъртвите могат да ни помагат или да ни предпазват от разни беди. Реших, че този въпрос ще е предмет на друг разговор с майка ми, по-късно. Още повече, предполагах, че колкото повече време минава от живота на майка ми в новия свят, толкова повече опит и познания тя би придобила, за да може да дава по-пълноценен отговор на моите въпроси. Реших засега да се огранича с по-обикновени и конкретни такива.
– Агнета, питай сега майка присъства ли тя на панихидата, която направих на 15 август тази година? Беше ли доволна?
– Как го каза?… „Па…“ – какво е това?
– Па-ни-хи-да – българската религиозна традиция. В определени дни се поканват близките и приятелите на умрелия и се раздават разни неща за ядене. По този начин почитаме паметта на покойниците.
– Така ли? Колко интересно! – възкликна удивено Агнета.
– Аз направих такава панихида на 15 август и поканих у дома много хора, най-вече близки и съседи, които уважаваха майка ми. Искам да знам, присъства ли тя тогава? Имах чувството, че през цялото време беше с нас.
– Да-а-а, майка ти усмихната казва, че била много доволна. През целия ден била неотлъчно с тебе. На Мариин ден е било, така ли е?
– Да! – удивено извиках. – Ние му казваме Голяма Богородица – през август, а през септември е Малка Богородица. Майка ми беше свикнала да празнува именния си ден на малката Богородица, но аз нямаше да съм вече в София по това време, затова го направих през август.
В главата ми се въртеше мисълта, че това е още едно интересно доказателство, щом майка ми го казва. Агнета и понятие нямаше, че става въпрос за такъв празник, защото в Швеция нямат подобни. Аз пък умишлено є казах само датата, но дори и не се надявах на такова уточнение Агнета да разбере от майка ми, че става въпрос за деня на Мария.
Плачех от умиление, радост и вълнение, че наистина говорех с майка ми.
– Агнета, помоли майка да спомене някои имена от присъстващите тази вечер. Това ще е още едно доказателство за света.
– Ти и твоите доказателства! – ядосано прозвуча гласът на Агнета. – Не си ли разбрала, че хората нищо не вярват, докато сами не видят и пипнат? Какво искаш да им докажеш?
– О, как така, ако например майка ми сега назове някои имена от присъстващите, това ще е едно удивително доказателство.
– Това не може да стане! – остро отвърна медиумът.
– Как да не може?! Моята приятелка Елена, българският медиум, много често при сеансите говореше и споменаваше точно имената на хората, за които се отнасяше.
– Ами тогава иди потърси друг медиум! Намери си такъв, който говори с имена! Аз невинаги казвам имена. Защо не идеш при твоята приятелка Елена, щом е толкова точна?
Разбрах, че съм прекалила и че Агнета наистина беше ядосана. Можех да проваля всичко. Отвратителна бях! Остава да поискам и писма от умрелите, за да получа доказателство.
– Казах ти, че Елена си загуби силата. Друг медиум освен теб в Швеция не познавам. Моля те, не ми се сърди – казах с тъга в гласа си. – Ни най-малко не се съмнявам в твоите възможности и истинска дарба, но разбери, аз пиша книга за хората. Искам те да повярват в това. Аз отдаван съм се убедила, че има живот след смъртта. Искам техният живот да стане по-лек. Искам те да разберат, че близките, които са загубили, са мъртви само за Земята, че те живеят и съществуват другаде и в друго състояние. Колкото повече доказателства им дам, толкова по лесно те ще асимилират това…
– Глупаво е от твоя страна – тоя път по-меко прозвуча Агнетиният глас. – Остави ги да си тънат в невежеството и тъмнината. Ти някакъв Прометей ли ще ставаш? Хайде, казвай, ако имаш други въпроси!
– Да, вече свършвам с въпросите. Последно, попитай я щом винаги е с мен, иска ли да є правя често панихиди? С други думи, да раздавам ли често храна за „Бог да прости“?
– Майка ти казва, че не иска да те притеснява… Не настоява, само ако не те затруднява.
„Това означава, че иска, макар че явно не го казва. Значи това, че е хубаво да се раздава ядене за душите на мъртвите, е истина“ – стрелна се бързо из главата ми тази мисъл, а гласно казах:
– Разбира се, че не ме затруднява, но да каже какво є се яде. Какво да раздавам? Алкохол знам, че не иска, някакво определено ядене ли да бъде?… Баница ли, тутманик ли, бонбони ли… торта или шоколад? А, шоколад сигурно ще иска – тя много го обичаше.
– Ай, ай, ай! – майка ти се смее – възкликна весело в слушалката Агнета. – Ама знаеш ли как се смее?! До сълзи… Коремът є така се тресе от смях…
– За какво се смее?! – бях в недоумение.
– Ах, този шоколад! – казва майка ти през сълзи от смях. – Ах, този шоколад, колко го обичах, а не трябваше да го ям… Колко ми се караше Лиана за този пусти шоколад!… Вярно ли е това? Вярно ли е, че не си є давала да яде шоколад? – гласът от другата страна на жицата звучеше леко шокиран.
– Ами вярно е – сподавено се засмях. – Тя имаше „атероза“, така мисля, се казваше. Не трябваше да увеличава теглото си, защото трудно ставаше и сядаше и ако напълнееше, съвсем щеше да се обездвижи. Постоянно є се карах и за шоколада, и за всичките сладки неща, а пък тя не можеше без тях… карах я да прави диети и я чувах как се оплаква на приятелките си по телефона: „Дъщеря ми ме умори от глад. Пак сме на диета.“
– Смее се все още…
– Е, ама не може да се оплаче. В последните две години не я ограничавах, изяде толкова шоколад, колкото никой никога не е ял през живота си.
– Да – кима с глава майка ти и добавя: – Да, не мога да се оплача, много шоколад изядох през последните две зими, вярно е…
– Агнета… привършвам. Последен въпрос, какво друго мога да направя за нея? Има ли някакво определено желание?
– Да, казва, че има такова… Моли те да палиш по вечерно време свещ да гори…
– Свещ ли? Това пък какво е? Къде, вкъщи ли?
– Да… вкъщи, вечерите – казва. Това създавало много приятни и хубави вибрации и щяло да засили връзката между вас. Ако го правиш постоянно, след време, твърди тя, ще можеш да я усещаш и виждаш. Иска да є говориш, дори когато си сама… Тя е непрестанно около теб и светлината на свещта ще є позволи по-добре да те вижда. Да не те е страх от нищо и да знаеш, че тя е винаги с теб и те пази от всичко…
– Това… с пазенето хич не ми е ясно – отроних, без да искам.
– Може да не ти е ясно, но освен майка ти имаш още няколко „пазители“. Например имаш един, с гръцки произход, стара връзка от минал живот – той много ти помага.
Колкото и да се напъвах, нищо не можах да проумея, кой би могъл да бъде?!
Сбогувах се с майка ми, като є предадох много целувки, обич и пожелания за леко справяне с новия си живот от „другата страна“ и че ще се обаждам от време чрез медиума.
– Благодаря ти, Агнета. Бог да те благослови за дарбата ти да даваш утеха на хората! – и затворих телефона. Бях едновременно и много щастлива, и разстроена. Плачех, разбира се. Плачех през по-голямата част на дългия ни разговор, но бях и радостна, че я чух. Знаех, че почти винаги, когато пожелая, мога да „вляза във връзка“ с нея. От друга страна, по-силно и по-категорично от всеки друг път съзнавах, че въпреки всичко майка ми завинаги беше отишла в един друг, недостъпен за мен свят. Каква беше ползата, че винаги е с мен, като не мога да я виждам и да си говоря с нея.
„Отвратителна съм – поклатих мислено и с отвращение глава, – пак съм недоволна и не знам какво искам. Та това, което току-що преживях, малко ли беше?!“
Вече споменах, че докато пишех тази книга в България, отказвах всякакви интервюта и каквато и да е информация относно съдържанието є. И все пак, точно преди да замина за Швеция, дадох едно-единствено интервю на Ася Чендова, която превеждаше книгата на английски език. Два-три месеца по-късно, при един телефонен разговор с нея научих, че то е било публикувано във вестник „Психо“ и в резултат са се получили много писма от читатели, адресирани до мен. Естествено не беше възможно да отговоря от разстояние на всичките, не заради броя им, а най-вече защото моите писма, писани до когото и да било в България (с редки изключения), изобщо не се получаваха. По тази причина отдавна бях спряла да пиша на майка ми и тя с тъга се бе помирила само с телефонните разговори. Нямах нищо против да отварят и четат писмата ми, щом такава беше практиката на тоталитарния режим у нас, но поне да се получаваха.
Горката ми майка! Моите писма бяха светлина и единствена радост в нейния еднообразен, обездвижен живот. Тя ги получаваше. Така и двете се разбрахме, че с писма няма да можем да комуникираме, примирихме се и се отказахме. Добре, че телефонната връзка беше лесна и възможна. Примирението ми по отношение на писмената връзка се превърна обаче е истински гняв, когато месеци след 10 ноември 1989 година установих, че нищо ни най-малко не се беше променило. Писах няколко писма на едно 15-годишно момиче, което живееше в апартамента под моя в София и в тази деликатна възраст имаше крещяща нужда от моя съвет и духовна подкрепа. Писмата ми бяха дълги по 10-20 страници, пълни с философии. Момичето не получи нито едно. Нейните получавах, но тя не получи нито едно от мен и се съмняваше, че съм є писала.
Установих, че писмата ми до Ася Чендова, до фотографа ми в София, до братовчедка ми и други приятели не бяха получени. Какво можех да направя освен да се ядосвам безсмислено?! Бях безпомощна. Горката ми родина! Дали някога щеше да има късмет да се порадва на истинска демокрация?
И така, след като поумувахме с Ася по телефона, решихме да прибере писмата на читателите до мен до следващото ми идване в България. Тя обаче настойчиво ме помоли да отговоря само на едно от тях, написано от една безутешна майка, чийто случай беше и малко по-особен.
Две-три седмици по-късно получих в Стокхолм въпросното писмо. Действително беше написано от една безутешна майка и вибрациите, които усетих от него, ангажираха вниманието ми и ме изпълниха с дълбоко съчувствие. От сърцераздирателното послание разбрах, че майката се казва Виолета, че е съпруга на артиста Мирослав Миндов и са загубили дъщеря пред декември 1989 година вследствие спонтанен аборт с усложнения. Млада, едва 33-годишна, театрална критичка и красавица. Погребана била в деня, определен за сватбата є.
Майката ми пишеше, че лично тя не вярва в живота след смъртта и никак не може да приеме, че дъщеря є не е завинаги мъртва. По-нататък продължаваше патетично: би могла да допусне, че е възможно, само защото аз го казвам, тъй като за нея и съпруга є винаги съм била символ на… тук следваха ред суперлативи, които едва ли заслужавам. Жената молеше да направя нещо, ако мога, с което да я убедя, че дъщеря є евентуално живее някъде… в какъвто и да е друг свят и не е мъртва завинаги.
„О, ще те убедя и още как!“ – мислех си със съчувствие и препрочитах писмото є.
Веднага взех телефона и є позвъних в София. Обясних є, че писма не пиша, защото не се получават, но є обещавам в най-скоро време да вляза във връзка с починалата є дъщеря с помощта на една шведка, много силен медиум, чрез която при желание и аз съм във връзка с покойната ми майка. Постарах се да я убедя веднага да махне всички некролози и траура, защото мъртвите страдат много и не могат да се занимават с нищо полезно и интересно в техния нов свят, докато близките им на Земята плачат.
Виолета Миндова неимоверно много се зарадва, че є се обаждам. Независимо дали ми повярва или не, обеща да изпълни нарежданията ми и каза, че с нетърпение ще чака следващите ми съобщения.
От своя страна, непрекъснато мислех как да установя „контакта“ с покойната є дъщеря. Имах пълно доверие в неоспоримата сила на медиума – Агнета Густавсон, но не знаех как на практика ще направим връзката. Аз не познавам лично момичето, нито пък то мен. Майка є спомена, че дъщеря є по име ме познава, но беше ли това достатъчно?
Да телефонирам на медиума също не беше от най-лесните задачи, тъй като тя приемаше обаждания само в определени часове, които за мен не бяха удобни.
Един ден обаче успях да я улуча по телефона и є разказах за трагедията на г-жа Миндова. Попитах дали може като си отида сега в България, да є се обадя от София в присъствието на майката, а аз ще превеждам. Напомних є, че предлагам това според нейните лични указания. Колкото пъти се бях опитвала да правя такива услуги на мои приятели, живеещи далеч по света, Агнета изискваше лицата лично да є се обаждат, защото само чрез личен контакт се установяваше връзка с умрелия им близък.
След известно колебание Агнета прие и уклончиво каза, че намира това за разумно решение – да є се обадя по телефона от София в присъствието на майката.
Обаче половин час по-късно медиумът ми се обади и каза, че размислила и няма да може да се установи „контакт“ по този начин. Беше категорична и никакви увещания не помогнаха, затвори ми телефона и толкова. Останах много разочарована. Убедена бях, че Агнета нещо не разбра или не є стана ясно как планирам да проведем сеанса. Няколко дни непрекъснато мислех по този въпрос и накрая, понеже не съм човек, който приема „Не“ за отговор, когато си е наумил нещо, отново є позвъних. Казах є, че лично аз искам да установя „контакт“ с дъщерята на г-жа Миндова.
– Ах, Лиана, колко си упорита! – уморено и с досада прозвуча Агнета. – Не разбираш ли, че връзката с мъртвите се установява само в присъствието на близките им?
С риск отново да се разсърди и да ме наругае, настоях.
– Не, не съм съгласна с това твърдение. Може по принцип това да е най-лесният и естествен начин да се установи такава връзка, обаче как да си обясня факта, че при сеансите с моята приятелка Елена бях постоянно „посещавана“ и ми „говореха“ много хора, които не познавах лично, нито бях чувала за тях. Агнета мълчеше.
– Какво ти коства да опиташ? – продължавах аз. – Ти получаваш много по-бързо контакт с мъртвите, отколкото моята приятелка… Концентрирай се и се опитай мислено да извикаш момичето… Не може да не дойде, след като толкова мисля за нея.
Медиумът тихичко се засмя в слушалката.
– Много си упорита и си мислиш, че всичко става по поръчка. С мъртвите на става току-тъй връзка, само защото ти си пожелала… Ами какво ще се получи, ако например дъщерята се появи, а ти казваш, че изобщо дори по снимка не я познаваш, и ти зададе някои въпроси за нейните близки… или… каквото и да е? Какво ще є отговориш тогава?
– Агнета, ти не ме разбираш! Въпросите ще задавам аз. Не целя нищо особено, просто два три елементарни въпроса, чийто отговор ще бъде безкрайна утеха за майка є… Не разбираш ли, искам само да убедя безутешната майка, че дъщеря є Румяна е умряла само на Земята, но живее в друго състояние в астралния свят? Молят те, концентрирай се и я повикай! Тя се казва Румяна, а фамилното є име… чакай, чакай, как беше… пак е с м, но не беше Мин…
– Тя е вече тук… – ме прекъсна равният глас на медиума.
Беше мой ред да млъкна смаяна. Не беше възможно! Та аз не є бях казала дори фамилното име…
– Сигурна ли си, че е тя?
– Ами да… Досега нямаше никой при мен и изведнъж „дойде“ тази млада жена… Тя е тъмнокоса като теб, нали?
– Не знам… Понятие нямам… Нали ти казах, че и на снимка не съм я виждала… Майка є ми писа, че била красавица, че приличала на мен, ама знам ли?…
– Тя е, тя е… Точно такава е – тъмнокоса като тебе. Даже е малко по-висока от тебе… Много хубаво, стройно, елегантно момиче… бих казала момиче със стил… Облечена е с красива рокля на цветя… Много хубава, елегантна рокля, тясна, впита в тялото. Имала ли е такава рокля?
– Нали ти казах, че нищо не знам за нея! – извиках безпомощно. – Откъде да знам?!
– Чакай, чакай, мълчи!… Казва ми нещо… – бързо ме прекъсна Агнета и след кратка пауза: – …Да, казва, че е благородно от твоя страна… че много разчита на тебе да є помогнеш, като поговориш на майка є… Казва… да целунеш и благодариш на баща є от нейно име, че той по-трезво понася нейната смърт… Тя прилича на бащата, нали?
– Откъде да знам!…
– Да, на бащата прилича по външност, аз го виждам… Казва, че те моли да обясниш на майка є – нейното безутешно страдание е и нейно страдание… Докато майка є не спре да плаче, и за нея няма облекчение… Че сълзите на майка є я задържат в ниските слоеве… спъват прогреса є… Предай є, че много я обича, но я моли с цялото си сърце да спре да плаче и да махне изцяло траура, защото не може да я вижда…
– Това е вече направено. Аз говорих с майка є по телефона и тя ми обеща да махне и некролозите, и траура – успокоих я аз.
– … Момичето тъжно се усмихва и клати глава… Махнала е малко нещо, още всичко си стои… Моли те да є повлияеш… Ако я обича истински, да махне изцяло траура, но да пали свещи… и да спре да плаче, защото… пак повтаря: „Майчините страдания са и мои и ми пречат много…“
– Обещавам є, че ще направя всичко възможно да убедя майка є да изпълни тези желания – твърдо казах и продължих. – Питай сега Румяна, защо умря така рано? Как така лекарите не успяха да я спасят? Днес от аборт… умира ли се?
– Тя клати глава и ми сочи нещо… главата си… като да иска да каже, че от главата си е умряла.
– Не, не, не! Ще изпаднем в някакво недоразумение –прекъснах бързо Агнета. – Майката казва, че Румяна е постъпила в болницата със спонтанен аборт, получило се е някакво усложнение и за две седмици умряла… в болницата. Майката казва, лекарите я изпуснали…
– Да, ама момичето казва нещо друго – Агнета звучеше леко възбудена. – … Да… Мълчи малко! Да-а, тя казва друго… сега напълно я разбрах, не като преди, докато ми показваше главата си… да, сега казва, че е изпаднала в кома и така е починала… изобщо не се е връщала в съзнание… Така си избрала… самата тя… Тя е по-стар дух, много пъти се е прераждала… и като изпаднала в кома, разбрала, че „другият свят“ є предлага много повече… тя сама си избрала да не се връща повече на Земята.
Мълчах озадачена и не знаех какво да мисля. Беше ли възможно? Това бе напълно различно от информацията, която имах от г-жа Миндова, съвсем ново за мен и ме остави в пълно недоумение.
– Момичето продължава… Много е доволна от новия си живот… който є предлага интересна работа… Единственото помрачение са сълзите на майка є… и пак я моли да спре да плаче и да разбере, че тя самата си е избрала да остане там… Сега пък показва някаква къща с голяма хубава градина, много дървета… Какво означава това?
– Откъде да знам?! Каквото знам е от майка є… Агнета, моля те, питай я, не є ли беше мъчно да остави годеника си, този, а когото е щяла да се жени?
– Да, кима с глава, мъчно є било… още повече, че той много страдал след смъртта є… Аз го виждам и него… – поясни Агнета и отново се убедих, че при нея ясновидството вървеше успоредно с другите є качества на екстрасенс. – Много хубаво момче, по-висок от нея… И той е момче със стил… Били са много хубава двойка. .. .Пак ми показва тая къща с градината и дърветата, но не мога да разбера какво иска да каже. Постоянно ми я сочи…
– Моля, Агнета, един последен въпрос към Румяна… Иска ли да предам нещо на годеника є?
– Да, да… казва тя… иска да му кажеш, че много го е обичала и че винаги ще го обича, завинаги… и че ще го закриля… нека той да не страда за нея, защото за нея лично така е по-добре. Казва, че той скоро ще срещне друга жена… (Тук на това място Агнета така се изрази на шведски, че можеше да се разбере двояко – че вече е срещнал или че ще срещне такава, но считах за светотатство да уточнявам такива подробности)… Казва, че тази нова жена ще бъде подходяща за него и че тя го съветва и искрено ще се радва, ако той се ожени за нея. Това ще я направи щастлива и тя винаги, винаги ще бъде с него, ще го предпазва и ще му помага.
Обещах на Румяна да предам всичко точно както ми поръча и на майка є, и на баща є, и на годеника є, и че пак ще є се „обадя“.
Благодарих на Агнета за сеанса, като я благослових за дарбата є и є казах, че едва ли има понятие каква утеха ще бъде това за майката на момичето.
Агнета се засмя тихо и отвърна, че и тя искрено се радва, дето е допринесла за това, още повече днешният „контакт“ без присъствието на майката и за нея било изненада.
Нямах търпение да затворя телефона, за да звънна на Виолета Миндова и да я зарадвам.
Връзката със София се осъществи мигновено, но ми отговори Мирослав Миндов – Виолета била на гости у приятели.
Предадох му развълнувано разговора с Румяна и за мое удовлетворение, дори учудване, той потвърди всичко казано от нея. Действително накрая момичето изпаднало в кома и никога повече не се върнало в съзнание. Погребали я именно с тясна, опъната по тялото є рокля на цветя, както я описа и видя медиумът. Наистина била тъмнокоса и приличала на баща си. Колкото до къщата с двора и дърветата, които Румяна непрестанно показваше на медиума и се чудехме какво може да каже с това, Миндов поясни, че това е домът на годеника є и там са щели да живеят.
Няколко пъти след този разговор се чухме по телефона с Виолета Миндова, която беше с приповдигнато състояние на духа и не намираше думи да ми благодари. Попитах я защо така ме подведе, погрешно информирайки ме за смъртта на дъщеря є, и за мене беше шок да чуя лично от Румяна, че е умряла в кома, не знаех да вярвам ли, или не. За мое учудване Виолета ме уведоми, че и тя не знаела за това – крили са от нея. Чак след моя „контакт“ с дъщеря є, когато се разбрало, че от мен ще го научи заедно с всички други подробности от сеанса, є открили всичко, което са крили от нея, за да я пощадят. Майката развълнувано ми каза, че моят разговор с дъщеря є не само напълно отговарял на истината, но от него научила и някои неща, които не знаела дотогава и впоследствие се потвърдили. Беше безкрайно щастлива от доказателството, че дъщеря є е жива, макар и в друг, трудно достъпен за нас свят и вече живееше с надеждата скоро да открие някой български медиум, чрез когото лично да влезе във връзка с дъщеря си и да си поговорят…
Времето на нейното отчаяние и душевен мрак беше отминало.
Излишно би било да описвам какво щастие беше за мен това, че успях да донеса утеха на тази изстрадала жена.
Бих могла да опиша още много подобни сеанси, извършени с Агнета Густавсон по телефона. Бях є обещала да запазя нейната анонимност и да я предпазя от любопитните нападки на пресата и телевизията, затова тук трябва да поясня, че името, с което я назовавам в книгата, не е истинското є. С изключение на моето, на Ася Чендова и фамилия Миндови, всички имена в книгата са сменени по желание на хората, за които пиша. Телефонът на Агнета Густавсон давах и продължавам да го правя само на приятели и на хора по моя преценка. Всички те впоследствие са споделяли не по-малко изумителни разкази за техни починали близки от „другата страна“.
Не смятам, че е необходимо да пиша повече за това.
Нямаше да опиша и случая с дъщерята на семейство Миндови, ако бяха пожелали да сменя името им. Виолета обаче възкликна въодушевено, че за нея било чест и огромна радост, ако пиша истината, защото е убедена, че това ще донесе облекчение на хиляди хора в нейната ситуация.
От излизането от печат на „Активен живот след смъртта или самота“ са изминали едва два месеца. Все още е рано за коментар и впечатления от писмата, които получавам във връзка с книгата, но тъй като до броени дни „Срещи с отвъдното“ отново ще бъде представена на читателите, а двете книги са тясно свързани по съдържание и информация, бързам да споделя някои от най-често повтарящите се впечатления и изживявания на читателите от получените до този момент писма.
Общото за всички досега прочели „Активен живот след смъртта или самота“, е благодарността за получената от книгата информация, разтърсваща човешката душа. Друго общо е, че всички искат не само да прочетат, а и да притежават книгата „Срещи с отвъдното“, което стана причина да се погрижа да стигне до читателите. Впрочем за да се придобие по-добро разбиране и осмисляне на информацията от двете книги, първо трябва да се прочете „Срещи с отвъдното“, а след нея „Активен живот след смъртта или самота“.
Като автор на двете книги, за мен бе приятно да чуя от няколко читатели току що прочели „Активен живот след смъртта или самота“, живеещи в различни краища на България, споделеното от тях и наскоро преживяно потвърждение на прочетеното.
„Да, Лиана – пишеха те – права сте в твръдението си, че мъртвите сами намират начин да се свържат с нас при удобен случай, без да се налага да ги търсим и безпокоим чрез разни медиуми.“ Всичките тези читатели разказваха, как по личен повод са посетили някакви ясновидци от близки области на тяхното местожителство с цел да искат съвет по даден свой проблем. Разказваха все едно, един и същи случай - какво било техното изумление, когато въпросната ясновидка вместо да отговори на поставения проблем, неочаквано за самите тях ги „свързала“ с техен наскоро починал близък. По този начин те, които са отишли при екстрасенса с друга цел, са могли да „си поговорят“ с току-що „представилия“ се техен починал близък. В писмата си до мен, същите читатели ми разказват интересни подробности от състоялите се по този неочакван начин „разговори“, както и изненадата си, че на практика са изживели това, което са научили от моята книга – да не се безпокоят мъртвите, те при удобен случай сами ще намерят начин да изпратят своите послания.
Тук се налага да поясня, че това, което се е случило на тези хора, не се случва винаги. Хората с екстрасензитивни умения не винаги се изявяват и като медиуми, не винаги могат да правят връзка с мъртвите.
Друга моя констататция от последните писма е, че хората, които за първи път през живота си, четейки попадат на информация за живота след смъртта, т.е. до този момент не са чели други подобни книги, нито са изучавали някоя езотерична доктрина, възможно е, например при четенето на “Активен живот след смъртта или самота“, у тях да се породят известни страхове. Две от читателките ми съобщаваха за тягостното чувство на страх след прочетената информация за възможната самота след смъртта.
Това говори именно за крещящата нужда съвременният човек да разбере необходимостта от духовно образование и знания по време на земния си живот.
Да се стреми да придобие успоредно със житейския си опит и правилното разбиране, че човекът е преди всичко духовно същество, с духовен произход, и е тясно свързан чрез невидимите си за момента духовни тела с Вселената. Такъв осъвременен мироглед и все повече съзнателно придобивано себепознание, не биха създали предпоставки за страх, научавайки кога се изживява самота след смъртта. В книгата подробно е обяснено, че такава самота е характерна само за човеците, които възприемат земния си живот като единствено възможно съществувание и прекарват земното си битие по изцяло материалистичен начин, който мироглед ще отнесат със себе си и след смъртта.
Това говори още, че този род книги не бива да се приемат просто като четиво за даване на готова информация, а че те имат за цел да събудят у човека заложените у него божествени качества, за да пожелае той самият, да придобие главното за съвременния човек – себепознание.
Получих и едно интересно от моя гледна точка писмо. То много ме зарадва, защото рядкост е някой при изживяването на огромно страдание да получи такава „връзка“със свой любим от отвъдното. Доказва още значението на четенето на духовни книги като най-голяма сила за преодоляването на болката. И така, пишеше ми г-жа Д. от София, инженер по професия и според думите є „възпитана в Христовата вяра и христянските ценности.“ Загубата на сина є при нещастен случай я сварва, съвсем разбираемо, неподготвена за подобен житейски удар. Дотолкова, че не вижда смисъл повече в живота без него. Тази жена е преживяла и други житейски загуби преди да си отиде и синът є – първо съпругът є, после баща є, не след дълго майка є, както и най-добрата є приятелка. Животът є осиротял, чувствала се отчаяна и изплашена, но! – все пак, най-хубавото, най-ценното, синът є, бил до нея в този кризисен период от живота є. След няколко години загубва и него. Оттук нататък ще предам без промяна собствените думи на майката, защото моето лично усещане е, че споделената собствена болка носи една много силна вибрация, която губи от силата си ако някой друг я перифразира. Ето част от писмото є:
„Представете си нещо красиво, смело, чаровно, такова създание – като герой от измислен филм…..Казваше ми винаги: „Мамо, не си сама, нали сме един екип ?“…Но него вече го няма…. Нещастен случай, все едно - няма го вече !!! Слънцето угасна, Лиана, животът свърши.
…Не помня колко дни след това, месец ли, реших да умра. Събрах воля да приключа земните си дела. Вечерта до късно писах завещанието си (изброява как, на кого и какво дарява на близките си) и си легнах.
И тогава дойде синът ми. Тихо застана до леглото ми, усмихваше се. Чух неговия глас в главата си :
„Мамо, ако направиш това, което си намислила – никога повече няма да се видим.“
Скочих да го прегърна – той изчезна в ръцете ми.
Станах и запалих цигара – това не беше сън. Беше истинско изживяване в будност.
На сутринта все пак занесох завещанието на брат ми, прибрах се, много мислих, борих се със себе си. Казвах си – „Аз не мога за живея, не искам да живея без него“…
Обаче надделяха страхът и ужасът, че наистина никога няма да го видя, ако се самоубия. Този страх се оказа по-силен от всичко. Дори над омразният свят, в който ми предстоеше да живея…
И ето, Лиана, сега е 2008-ма година и аз съм още жива, заради едно единствено нещо – да мога един ден да видя сина си!
Лиана, не ме питайте как съм ги изживяла тези години – малко помня. Светът е все така празен, а хората ги приемам като галерия от портрети, включително и роднините си. Помня само книгите, които започнах, да търся и успях да открия. Току-що прочетох книгата Ви. „Активен живот след смъртта или самота“. Така е, Вие давате надежда и упование на много хора, които се нуждаят от това, както и на мен. Благодаря Ви, че Ви има!“
По-нататък тя описваше кои от моите книги е прочела, как са є подействали и огромен дълъг лист от други книги с подобна тематика. Писмото завършваше със заключението, че през всичките тези тежки години на празнота е търсила общество, лекции или срещи, отговарящи на духовния є глад, приветстваше моята идея от последната книга да образувам начална антропософска група и се надяваше да я включа в нея.
Това писмо дълбоко ме разтърси. Неподправената спонтанност и прямота в изказа на г-жа Д., редкият шанс синът є да събере такава духовна сила, че да успее да се материализира и предотврати решението є за самоубийство, както и правилното є решение да се ориентира към полезни духовно образователни книги, в търсенето на разбиране и преодоляване на страданието – това са стимулите, които ме карат да пиша такива книги. Затова реших да споделя с читателя този случай, защото вярвам, че от подобен искрено споделен и преживян опит, всеки би имал много голяма полза. Само така читателят може да се срещне с повече човешки съдби и да разбере, че помощ и разрешение на един проблем винаги има, а самоубийството, като бягство от посрещане с лице един проблем, е най-лошото, връщащо назад решение, което причинява неподозирани загуби в личната еволюция на индивида.
Най-голямо лично удовлетворение за ползата от книгата ми “Активен живот след смъртта или самота“ получих наскоро чрез писмото на д-р Резова. Нейният случай е поместен в същата книга между 36 и 47 стр. под заглавието „В СТРАДАНИЕТО ОТ ЗАГУБАТА НА ЛЮБИМ ЧОВЕК – ВЕЛИКИ, ПРЕУСПЕЛИ ИЛИ НЕУДАЧНИЦИ – ВСИЧКИ СА РАВНИ. СЛУЧАЯТ д-р РЕЗОВА“.
В известен смисъл точно отчаянието на тази жена от загубата на съпруга є и помощта, която тогава тя потърси от мен, станаха причина да реша да напиша „Активен живот след смъртта или самота“.
С хора напълно дерайлирали от своите функции в живота след смъртта на любим човек се срещам много, много често. Случаите са различни, но страданието и последвалите психичен срив и липса на каквото и да е желание за по-нататъшен живот, са почти еднакви при всички.
Страдам и аз при всеки нов случай, най-вече заради осъзнаването, че ако тези, обезумели в страданието си люде, имаха необходимите духовни знания, щяха да имат съвсем друго разбиране и вътрешна сила в преодоляването на загубата. Щяха да приемат и осмислят ударите на съдбата с онова смирение, което може да прояви запознатият вече с духовните въпроси и тези, свързани с неумолимите кармични закони.
Искрено се надявах, че освен личната ми телефонна връзка с д-р Резова, предстоящата книга „Активен живот след смъртта или самота“ ще є даде голяма част от отговорите и силата, която є бе необходима, за да се справи с безумната си болка. Д-р Резова бе един от най-тежките случаи, с които животът ме е срещал - пълна апатия и нежелание да продължи живота си по-нататък след смъртта на съпруга си. С него са имали рядък за днешно време щастлив 57-годишен брак. Случаят е подобаващо описан в книгата, но тук само ще спомена, че и двамата и д-р Резова, и починалият съпруг са били хора на науката, с професионални признания и престиж на земния план, но не са имали време или интерес да се занимават и с научната страна на духовните въпроси. Разчитах много на доверието, което д-р Резова бе заложила в мен като помощ и съвет, но най-вече разчитах на личния є потенциал от придобити знания, ерудиция, богат професионален опит, както и на умението є да мисли и да влага усилие в осмисляне на духовните истини, с които тя се занимаваше в последно време. В края на краищата тя беше лекар, доцент, имаше издадени трудове, както и доста постижения в живота си. Д-р Резова търпеливо и послушно ме слушаше при телефонните ни разговори, купи си книгите, които я посъветвах и междувременно коментирахме процесите на четене и впечатления от прочетеното. Нещата вървяха бавно, но в сигурна посока. Бързи резултати нямаше, но в подобни случаи и не би трябвало да се очакват. Дойде времето, когато новата ми книга „Активен живот след смъртта или самота“ излезе на книжния пазар и аз є подарих една със специално послание за нея. И ето, съвсем наскоро получих благодарствено писмо от д-р Резова, което е и най-голямата награда за мен и моите вложени усилия да є помогна. За да оцени читателят автентичността на споделеното от нея ново състояние на духа є, няма да си позволя никаква намеса, ще предам писмото така, както тя го е написала, защото истинското изживяване не може да бъде по-добре предадено от друг човек.
„Уважаема госпожо Антонова,
С голямо нетърпение и интерес очаквах и прочетох последната ви книга „Активен живот след смъртта или самота“.
С настоящето писмо Ви изказвам сърдечната си благодарност, защото чрез тази книга отново ми дадохте упование да живея и да не се чувствам сама. От нейния прочит наистина придобих „нов поглед, разбиране и сили за преодоляване на страданието ми“, както ми пожелавате в автографа си.
Цялата книга е едно трасирано поле, модел за начин на живот на всеки, който иска правилно да следва пътя на своето човешко призвание на земята. На мене тя даде още повече кураж да продължа да живея. Усили усещането ми за духовно докосване и непрекъснатото присъствие на любимия човек до мене. Прочетох я на един дъх. Някои неща препрочитах, мислих по тях и ги осмислях. Връщах се отново и отново и към предпоследната ви книга „Всичко е поправимо само докато живеем “. Това ми помогна по особен, непознат досега за мен начин. Почувствах се по-уравновесена, по-мъдра, прозряла истини, които не съм познавала досега. Установих, че нещо в мен се променя. Не че съм преодоляла мъката и болката си, но осъзнаването, че съпругът ми го няма, не е така жестоко и парещо, не подлютява душевните ми рани, не ми внушава безизходица и ужас, както беше.
Точно кога и как се промени това, не разбрах, но някакво ново, светло прозрение ме обсебва и аз чувствам, усещам душевно, че съпругът ми е непрекъснато до мене, че ми помага, че ме пази. Дори когато мислите ми за него не са целево насочени, не го призовават, не го търсят, за да ми каже нещо, те са постоянно в мен. Просто знам със сърцето и любовта си, че ние сме пак двамата, и че той знае всичко, което сега знам и аз. Може би това е, точно което вие казвате в книгата си – да се научим да живеем духовно, защото това е “храна за нашите мъртви близки“ ( стр.158). Точно такова нещо се получи с мен – той е до мен и е наясно с всички мои мисли и действия. Може би намерих „моста“ към духа му, както Вие определяте това като „едно по-овладяно и разумно състояние на чувствата“ ( стр.164). Ще ми се да приема, че точно това съм постигнала, като поука от Вашата книга.
Освен казаното дотук, аз придобих и възможност да сънувам съпруга си. По-точно започнах да го сънувам, което почти не ми се случваше преди. Научих се да заспивам и да се събуждам с приятното чувство, че ми предстои да бъда или че съм била с него. Понякога в съня ми, той нищо не ми казва, дори не го виждам конкретно, но след събуждането си със сигурност знам, че е бил в съня ми. Продължавам да усещам присъствието му дори минути след като съм будна (без да отварям очи), като ясно съзнавам всичко това. Случва се точно, както хубаво сте го описала на стр.174: „…. Да се потопим в изживяване на нашите взаимни чувства на любов, възхищение, радост, хубави спомени и преживявания….“ Точно така го усещам. И сега, както и докато беше жив, то е същото чувство на „взаимодостатъчност“, както Вие го наричате в книгата си.
Лично за мен бе много полезно да прочета написаното в главата „Какво става с душите на хората посветени на науката“. От цитата на книгата на д-р Щайнер и от вашето изложение по-нататък, категорично определям съпруга си към тези научни работници, които непредубедено са търсели верния път в науката, като са прилагали материалистичното конкретно научно мислене, използвайки законите на физиката, материалознанието, химията и други научни области, без да са имали познания за духовния произход на човека и връзката му с космоса.“
(Следват доста специализирани детайли от научните занимания на съпруга є, които не бих искала да споменавам, за да се запази анонимността на това семейство), но са споменати детайли, които са убедили д-р Резова, че тази група учени, като съпруга є, както е писано на стр. 50 от книгата,“ като цяло влизат в духовния свят след смъртта“. Нещо, което я кара да е сигурна, че съпругът є е там и ще я чака, когато дойде времето є да напусне земята, за да са пак заедно. Прескачам още някои лични неща и предавам края на писмото:
„Госпожо Антонова, получи се по-дълго писмо отколкото предполагах и моля за извинение. Всичко казано обаче, е най-малко възможното да се изкаже като мнение за Вашата книга, за да получите представа какво точно изживявам в резултат на нейния прочит. Не ми е по-леко, но уверявам Ви, че ми е по-лесно да бъда съвместима с околните, а най-важното да направя и неговото пребиваване отвъд по-спокойно, защото знам, че и той тъжи за мен.
Желая ви здраве и сили, за създаването на нови полезни книги. Аз, както знаете съм лекар, на хиляди хора съм помогнала, но това, което Вие правите е не по-малко ценно и не по-малко нужно. Човек е най-безпомощен, когато безвъзвратно загуби здравето си или някой скъп, близък човек.“
Няма по-голяма награда за един автор от тази, да види, че книгата му е правилно разбрана, практически приложена, изживяна и е донесла утеха и знание на читателя, нещо, което винаги ще го обогатява и ползва и в житейския, и в духовния му път. Затова поместих писмото на д-р Резова тук, като се надявам то да обнадежди, повдигне и изведе на прав път много хора, които сега се намират в нейното положение на страдание отпреди две години.
Благодаря на всички читатели, които ми се доверяват и ми пишат удивителни писма.
У мен се изгражда все повече едно впечатление, че българите умеят по-лесно да се изразяват писмено, и то когато са искрени и спонтанни. Благодаря на безбройните хора, които през годините ми писаха не само благодарствени, но точно такива разголващи душата писма, където за първи път в живота си, но почти неизменно срещах и срещам израза:
„Благодаря на Бога, че те има!“, или „Благодаря на Бога че те има, и че си българка!“
Понеже този израз за първи път започнах да срещам в писмата си от България и още не съм го срещала където и да съм била, в което и да е друго четиво по света, бях и все още съм озадачена. Дълбоко в душата ми стои въпросът – дали това е чисто българска форма на благодарност или би се срещнала, където и да е по земята, породена след страдание и получена помощ.
Мисля, че тук му е мястото да поясня нещо, което малко хора знаят. Почувстваната нужда да благодарим не само на онези, които са ни помогнали или направили нещо за нас, но и за всичко, което притежаваме, което ни обкръжава като даденост – здраве, обични хора, лични способности, природата като Божие проявление, възможността да се радваме на всички земни блага, е от огромно, но непознато все още значение за масовия човек. Спонтанно и искрено иказваната благодарност осигурява на човека здраво физическо тяло. Не случайно завърших книгата си „Всичко е поправимо само докато живеем с думите:
„Ако развиваме в себе си чувството за благодарност – ще имаме здраво физическо тяло. Ако ни изпълва чувството на доволство от живота и никога не даваме път на недоволството – ще имаме здраво етерно тяло. Развиваме ли съзнателно добронамереността към всичко и към всички – ще имаме силно астрално тяло. И накрая, стремежът ни към постигането на Любовта в нейния безусловен вселенски смисъл - към всяко същество – ще изгражда все по-мощен нашия Аз. Резултатите от правилните ни постъпки и действия не винаги се виждат, но скоро самите ние ще ги забележим, усещайки се по-силни и постигнали по-добро душевно равновесие.
Струва си да се размисли върху това, нали?