КЪМ ЧИТАТЕЛЯ – ЕДНА НЕОБХОДИМА ВРЪЗКА НА МИНАЛОТО С НАСТОЯЩЕТО

Книгата „Срещи с отвъдното“ бе моят първи писателски опит и бе написана под силното въздействие на едно мощно чувство на състрадание към човешката болка при загубата на близък човек. Никога не съм очаквала, че ще има такъв успех, че наистина ще помогне да облекчи болката на толкова много хора, нито пък че ще дойде време след цели 17 години благодарността и интересът на читателите да доведе до ново издание на книгата.

През изминалите години написах и други книги, които в своето съдържание предлагат много повече и по-необходима за съвременното духовно образование информация, но не е изминавала нито седмица през тези 17 години, в която да не съм получавала зов за помощ или благодарствени писма от отчаяни, наскоро загубили близък човек хора, които току-що бяха прочели или в момента четяха „Срещи с отвъдното“. Всички тези, потънали в болката си люде разказват за утехата и надеждата, която са получили от книгата, и питат къде да намерят следващите ми книги или какво друго да прочетат, за да преодолеят някак страданието си.

С някои от тези читатели се сближихме и аз можех понякога да проследя през годините резултатите от получената от тях утеха и помощ. Едни приеха доктрината за прераждането и живота след смъртта, стараейки се да асимилират наученото от духовните учения, че човек умира само на Земята, но продължава живота си с друго съзнание в Духовния свят. Те неуморно четяха под моя съвет подходящата литература, по-скоро различни специализирани учебници, за духовното устройство на човека, на Духовния свят, за Духовните йерархии, за произхода на Земята, на човека и връзката му с Вселената. Тази група читатели бе най-плодотворна сама за себе си, чрез своето развитие и оттам последвалото разбиране на човешките проблеми. Други пък не можаха да надраснат ограниченията на настоящото си съзнание, незапознато с истински източници на духовно познание, и се задоволиха за утеха само с търсенето на медиуми с надеждата, че ще си „поговорят“ с починалите си близки. Тази група преживя най-големи огорчения и разочарования, защото срещата с такива никому не бе донесла очакваното. Вярно е, че в България просто бъка от медиуми, но като тези, които аз описвам в моите книги – явно трудно се намират вече. Грешката на тази група читатели е, че те не разбраха правилно желанието ми да дам утеха за болката на хората, а от приведените в книгата случаи приеха само, че с мъртвите, стига да се намери медиум, всеки може да си поговори… Е, това, разбира се, не е така, но по този въпрос ще кажа и обясня по-нататък.

Може би най-голям е броят на онези, които след прочита на книгата искаха съвета ми как да се справят с чувството за вина след смъртта на свой любим човек.

„Толкова го(я) обичах, но той си отиде, преди да му го кажа или покажа, а сега не знам как да запълня празнината в живота си и угнетяващото чувство, че вече няма как да поправя това, което тогава толкова ми бе трудно да изрека.“

Като чувах постоянно това споделено от толкова много хора по света страдание, заедно с други човешки осъзнати или неосъзнати грешки, ме накара да напиша последната си книга „Всичко е поправимо само докато живеем“. Няма да пиша за нея тук, само ще спомена, че главното предназначение на книгата е именно това – няма грешка, погрешен път, схващане или постъпка, които, веднъж осъзнати, да не могат да бъдат поправени. Могат, но само докато сме живи. След смъртта, вече в духовните полета, ни остава само горчивото осъзнаване колко много сме могли да научим, помогнем и най-вече да се поучим от грешките си, а вместо това сме преживели живота си несъзнаващи ги и сме предпочели едно лениво, пасивно отношение към истинските ни отговорности. Пропуснали сме най-важното – да бъдем „будни“ и да търсим отговорите като: защо сме на тази Земя, защо се раждаме и умираме? Само за да се ползваме за известно време от земните блага, радости и скърби, за да съберем някакъв опит, поука или има и нещо повече? И защо е необходимо да страдаме толкова много по толкова различни начини?! Защо аз? Защо на мен се случи еди-какво си? Единствено правилно развиващите се в земната еволюция хора не само непрестанно си задават тези въпроси, но и търсят отговорите и, разбира се, най-усърдните ги намират. Правят големи промени в своите представи и схващания, правят скок в своето духовно развитие и преживяват с разбиране превратностите на съдбата – и своята лична, и на другите. По-ленивите, по-пасивните хора обаче трябва да преживеят някакво разтърсващо страдание или изпитание, за да тръгнат да търсят не отговори, а помощ. Поне такъв е моят опит чрез писмата, които ми пишат.

Сега, докато споделям тези мои впечатления и определения, си мисля, че е лесно това да се каже от позицията на човек, който отдавна е разбрал и осмислил тези абсолютно необходими за знаене истини. Мисля си, че мнозина биха преценили подобни изказвания като безсърдечни. „Как така – ще си каже такъв човек, – цял живот съм живял(а) с най-голяма отговорност и съм се грижил и жертвал какво ли не, за да отгледам децата си, да им дам подходящо образование, все пак съм постигнал еди-какво си…“ Да, така е и го разбирам, но това, което пиша, не е от безсърдечие, а напротив, от постоянно изживявана болка за страдащите хора, които не знаят къде да търсят верните отговори и помощ. И за да не ви давам за пример десетки, десетки прекрасно описани болезнени преживявания на такива читатели, търсещи съвет как да заглушат болката, че са загубили някой най-обичан човек и не са успели да му покажат и кажат колко го обичат или да му благодарят за неговата обич и грижи, тук ще поместя нещо подходящо за всички ни. Попадна ми в ръцете от моя обична духовна приятелка една забележителна статия от Джордж Гарлин. Бил е известен като груб и устат комик през 70–80-те и я е написал след смъртта на жена си, като равносметка за себе си. Той пише:

„Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа от долу на горе с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва стотинка.

Запомнете и казвайте „Обичам те“ на най-любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете. Защото животът не се мери с броя на вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.“

Цялата статия е разтърсваща и е като наръчник за стряскане и осмисляне на грешките във взаимоотношенията ни в нашето забързано, претоварено с грижи и задължения съвремие и е под заглавието „Животът не се мери с броя на вдишванията, а с моментите, които спират дъха ни“.

След публикуването на следващата ми книга „Прозорец към Космоса“ читателският интерес нарасна. През няколко месеца излизаше нов многохиляден тираж, а броят на писмата, които получавах, беше направо невероятен. Тогава усетих, че започвам да губя контрол върху времето и живота си. Огромен поток хора се бе юрнал към дома ми, чакаха ме пред къщата, стояха по стълбите, безпокояха с въпроси съседите ми. Изрично бях предупредила, че връзката с мен става само чрез писма, на които отговарям по мой избор и преценка, че евентуални срещи могат да се уредят по телефон пак по тоя начин, но това не помогна. В отчаянието и страданието си при раздялата с любими близки хората често не само загубваха чувство за функцията и задълженията си в живота, но и ставаха невероятно инициативни и изобретателни как да се доберат до този, който според тях ще им помогне. Съзнателно бях избрала този път, водена от огромно съчувствие и състрадание, и в него бях вложила всичките си сили и познания, с които разполагах дотогава, но щурмът на читателите ме доведе до някои тъжни умозаключения.

Моята цел беше преди всичко просветителска. Бях се постарала да опиша в книгите си наистина своя удивителен житейски опит с медиуми и ясновидци, но не бях обяснила на читателя, че в повечето случаи, за да се получат онези интересни разговори в сеансите, които описвах, аз ръководех и насочвах медиумите. При изучаването на теософия от различни източници до онзи момент, повечето от потока на източната мъдрост, бях научила доста за устройството на духовните светове, живота на човека и метаморфозите, които стават с него след смъртта.Това бяха познания, каквито обикновено медиумите нямат. Поне тези, с които моят житейски път ме срещна, бяха такива. Те идваха с отворена дарба да общуват с мъртвите още от раждането си, без да знаят по какъв начин я притежават, нито как да си служат с нея или да я изключват от употреба. За повечето от тях бе необяснимо откъде е дошло това умение, а беше и огромно страдание и проклятие – да виждаш разни духове неочаквано при най-невероятни ситуации, да те карат да предадеш на близките им на земята това или онова съобщение, или просто щом се срещнеха по даден повод с някой човек, току се появяваше някакъв дух, техен вече починал близък, който заставаше около медиума безмълвен и видим само за него – това не е удоволствие. Колкото за нощите им… най-често бяха кошмарни.

Днес, при този бум на медиуми, това не е така, днешните медиуми са от друг вид, за което по-нататък ще обясня.

При срещата с моите познати медиуми от близкото минало аз постоянно ги насочвах с необходимите въпроси, надявайки се да направя някаква проверка на това, което бях научила от теософските книги, същевременно за да се получи смислен разговор и дори ако можехме да помогнем и на мъртвия, защото повечето хора умират, без да знаят, че след смъртта си не губят съзнание, само физическото си тяло, и следва друг, при съвсем нови условия и светове, живот.

Разбира се, ако по онова време, когато се срещах и изследвах информацията, получена от тези медиуми, имах днешните си познания и подготовка, никога не бих го правила. Човек трябва да напредне в духовното си развитие, за да разбере, че истинско познание за живота след преминаване портата на смъртта в духовната родина на човешката душа се придобива само чрез изучаване на някоя сериозна езотерична доктрина, духовна наука или чрез посвещение. Медиумите не са достоверно средство за информация от такова естество. Спиритизмът е бил развит в миналото, особено в края на XIX и началото на XX век, когато езотеричните учения за Истината са били достъпни само в определени мистерийни училища за малцина. Днес обаче е друго време, познанието е отворено за всеки, който го търси. Не е срамно в един момент да разбереш, че нищо или пък много малко знаеш по духовните въпроси, но е жалко и дори много опасно съвременният човек да не се стреми самостоятелно към верния път на човешката еволюция, а да чака на някакви сведения със съмнителен произход. Живеем в ускорени времена, всичко се развива много по-бързо, отколкото в миналите векове. Това се учи и се знае в духовните среди, но аз съм го изпитала особено болезнено на практика. Само преди 30–35 години никак не беше лесно да намериш истински източник на духовна информация и макар че от най-ранна възраст аз съзнателно я търсех, моят житейски път ми предложи точно това, което съм отразила в моите книги. Наистина, странни бяха и сигурно не случайни моите срещи с медиуми, които възникваха отначало, без да ги търся. По-нататък личният ми стремеж към познание ме караше да не се предоверявам на всичко чуто от отвъдния свят и да проверявам нещата, докато още по-късно страданието на хората и пълното им незнание за живота след смъртта ме подтикна да опиша опита си, просто за утеха.

Моят учител по астрология, който беше и директор на астрологическия институт в Лондон – Джеф Мейо, залагаше големи надежди на моето бъдещо развитие като астролог, за да бъда рекламното лице на института и да участвам в бъдещи проекти, свързани с училището му. Той често горчиво ми изтъкваше опасностите от моя интерес и опит с медиуми. Убедително ме умоляваше да спра с моите „изследвания“ и срещи с подобни сензитиви, уверявайки ме, че съпругата му е била медиум и чрез нея и дълъг, пълен с разочарования опит е стигнал до убеждението, че този път с медиумите не води до никъде освен до грешки и опасни заблуди. Тогава бях много млада и невежа, за да се стресна от неговите думи, и смятах, че той просто драматизира нещата. Обаче години по-късно, когато аз самата извлякох горчив и страдалчески опит, си спомних за предупрежденията му, за моето самонадеяно нехайство и душата ми се изпълни, както се изпълва и сега при всеки спомен за него, с благодарност и обич. Каква късметлийка съм била да имам такъв високообразован и загрижен учител, можах да оценя много по-късно. Други духовни учители от незримия свят, чрез свои ученици, също ме предупредиха, че съчувствието и състраданието ми са похвални, но е време да спра тази дейност с медиуми и духове на починали хора, защото не е безопасна. И все пак най-твърдото решение да се откажа да се занимавам с този вид „доказателства“ дойде от само себе си, от собственото ми разочарование и опит. Защо ли? Защото книгите бях написала най-вече за утеха, за просветление и с желанието всеки, който чувства нужда да придобие някакво разбиране за живота след смъртта, да продължи по-нататък сам. Да чете или изучава по-дълбоко някоя духовна доктрина, за да си изгради правилна представа за духовното устройство на човека, за духовните светове и различните закони, които оперират там, как да използва правилно времето си на Земята, която е нашето училище, за да си осигури един по-богат на изживявания и занимания живот, след като мине в Духовния свят. Все неща, които човек трябва съзнателно да търси и изучава, докато е на Земята. Вместо това обаче повечето читатели ме търсеха само за да излеят болката си от скорошна загуба на любим човек и искаха да им посоча добър медиум. Дойде време, когато стоях между купищата писма и не вдигах телефона, потънала в мрачни размишления: „Това ли разбраха хората от моите книги? Това ли?! Нещо като: Ах, дано да е вярно това, което пише Лиана, значи моят мил баща, майка, дете, брат, сестра… е жив, само трябва да намеря някой медиум, за да си поговоря с него, и ще ми стане по-леко.“ Е, да, ама това не е така, не става като да се обадиш по телефона. Ако беше толкова просто и съобщенията между световете ставаха по този начин, целият живот и горе, и долу щеше да се обърка. Господ, за Когото човекът днес още не е сигурен съществува ли и ако е така, защо му причинява тези страдания, е сътворил така нещата, давайки възможност на човека в еволюция, чрез свободата на избор, да научи разликата между добро и зло, а после сам да пожелае да извърви пътя на себепознанието.

КАК СЕ РОДИ КНИГАТА „АКТИВЕН ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА, ИЛИ САМОТА“

Чувствам необходимостта да споделя с читателя, и то най-откровено, че никога не съм имала каквато и да е идея или намерение да напиша тази книга. Тя се роди под силата на странни обстоятелства.

Книжният пазар днес в България представлява сложен бизнес механизъм, в който никой не се грижи за културата на българина. Търсенето на дадена книга, на определени литературни произведения или показаният читателски интерес не може да гарантира или осигури наличието им на пазара. Колкото и да е странно и неправилно, повечето автори на книги в България, от какъвто и да е бранш, сами набират необходимите средства, за да издадат, и то в много малък тираж, плода на своя труд, усилия и принос за културата на страната. Дистрибуторите от своя страна са единственият и най-точен барометър за информация на бизнесмените или издателите, как се изявява читателският интерес. Самата аз, поради липса на материални средства, не мога да задоволя интереса спрямо моите книги чрез инициативата на самоиздаване, а спонсори за стойностни културни мероприятия днес не се намират. И все пак, поради постоянното търсене на моите книги, и особено на „Срещи с отвъдното“, издателство „Хемус“ се реши да издаде в някакъв скромен тираж всичките ми книги, като щеше да започне точно със „Срещи с отвъдното“. Обсъждаше се дали изданието да бъде ново, с нова корица, снимка и нов увод или обръщение към читателя.

Докато обмислях и планирах как да напиша този увод за връзка на миналото с настоящето, което считах, че е необходимо за читателя, който за първи път щеше да чете книгата, се наложи самата аз да я прочета отново, защото отдавна бях забравила подробностите, които ме бяха инспирирали преди толкова много години. Прочитайки я, ретроспективно изживях отново събитията, които описвам. В процеса на четенето бях просто връхлетяна от нови идеи, породени от събралите се писма през последните месеци. Изведнъж осъзнах, че те бяха свързани със същата тематика – преодоляване на болката от загубата на близък човек и може ли да се придобие някаква информация, какво става с нас след смъртта.

Странно и не случайно, разбира се, докато пишех вече увода за новото преиздаване на „Срещи с отвъдното“, получих още три много интересни писма, които изискваха по-осъвременено и подробно разглеждане на болезнения въпрос за живота след земната смърт на хора, които бяха напуснали физическото поле в различни възрасти и с различни професии, най-често без никакви духовни познания. Случиха се, пак не случайно, разбира се, и две-три срещи с мои много обични, но с крайно материалистични възгледи и мироглед близки и… започнатият увод за преиздаването на „Срещи с отвъдното“ постепенно се превърна в нова книга – тази, която сега четете – „Активен живот след смъртта, или Самота“.

И така, от публикуването на „Срещи с отвъдното“ изминаха 17 години, но явно хората все повече я четат и разменят помежду си, защото благодарствените писма за помощта, която са получили от нея, или за съвет, как да се справят с болката, не са спрели. Съчувствието ми към мъката и безпомощността на човека пред смъртта не само не се е изменило, а по-скоро расте, но заедно с това расте и чувството ми за отговорност.

Продължавайки тук започнатата връзка на настоящето с миналото, ще разкажа, че по онова време, от издаването на първите ми три книги, се наложи да установя контрол върху живота си. На първо място, намерих начин да се изолирам от всички и всичко, което поглъщаше времето ми в безполезни опити да помогна на хората, които ме търсеха. Написах още пет книги с просветителска тематика, където вече не засягах теми, свързани с медиуми, а други, актуални и често по повод на въпросите в писмата, които ми пишеха. След една пауза от няколко години, през която отделих време за собственото си духовно образование, написах книгата „Всичко е поправимо само докато живеем“. Препоръчвам я на всеки читател, който ми е гласувал доверие, защото в нея съм сумирала повечето от най-важните теми, за които човечеството пита и без познанието на които не бива да напускаме земния си живот. И тъй като през тези 17 години телефоните и писмата с молба за среща с мен или посочване на медиум не спряха и аз се уморих да обяснявам, че повече не правя подобни услуги и дори съм прекъснала всякаква връзка и не познавам подобни люде, в новата си книга отделих доста място за информация, която хората трябва да знаят относно медиумите. И ето сега, когато свързвам миналото с настоящето, се налага да пръсна известна светлина по този толкова непознат, но и толкова често задаван въпрос: какво е медиум?

КАКВО Е МЕДИУМ?

Медиумът е човек с някакво духовно ръководство. Медиумът не може да разполага с информация по свой избор и желание, а изцяло зависи от онова, което духовният контакт му дава като сведение или му нарежда какво и как да прави. Разликата между медиума и обикновения човек се състои в това, че връзката между физическото и етерното тяло у медиума е разхлабена по начин, който позволява на духа, който го ръководи и му дава информация, да използва етерното му тяло. Това обаче означава, че етерните сили у медиума не текат нормално, както е предвидено това да става у човека в настоящото еволюционно развитие, а са под контрола на ръководещия го дух. За да може всеки да разбере правилно това, което току-що казах, е необходимо средностатистическият човек така да повдигне съзнанието си, та да е напълно наясно, че преди всичко е духовно същество.Трябва да познава духовното си устройство, т. е. не само физическото си тяло, но и другите си по-фини, невидими за съвременното физическо зрение тела, които са свързани не само с физическата му обвивка, но и с Духовните светове на Вселената по много сложен начин.

Някога, много отдавна, когато плътното тяло на човека все още се е формирало под вещото ръководство на божествените Духовни йерархии, за да стане един ден това, което днес представлява физическото ни тяло, връзката между етерното тяло и физическото е била много разтегната и хлабава. По това време духът на човека още не е бил вътреживеещ, той е бил отвън тялото му и не е могъл още да го ръководи. Главата на етерното тяло на човека е била също отвън и раздалечена от него. Има една точка между веждите на около малко повече от сантиметър под повърхността на кожата, която намира своето съответствие и в етерното тяло. Тези две точки са били далеч една от друга по време на ранните атланти. Докато това е било така, човекът е бил ръководен повече от вътрешно схващане, отколкото от виждане на външния обкръжаващ го свят. Тези две точки, във физическото и етерното тяло, постепенно се приближили една към друга, докато в последната третина от Атлантския период окончателно се слели. Оттогава човекът се пробудил за физическия свят, но също постепенно загубил връзката си със свръхсетивните светове. Днес в съвременния човек тези две точки все още са слети, въпреки че от идването на Христос на Земята връзката между етерното и физическото тяло много слабо и бавно се разхлабва. Това се ръководи от Духовните светове много вещо и е съобразено с правилното еволюционно развитие на човечеството. След около 3000 години всички хора пак постепенно ще придобият отново съзнателната си връзка с Духовния свят и ще станат ясновиждащи.

През цялото време от хиляди години назад, когато човекът постепенно е развивал виждането и овладяването на физическия свят, той постепенно е загубил вътрешното си виждане. Обаче винаги, винаги е имало специални мистерийни центрове и школи, където избрани люде, които са показали необходимите качества и заслуги, са били обучавани и посвещавани в тайните на Всемира.Тези малцина посветени са били и ясновиждащи.

В наше време картината с ясновиждането е съвсем различна. Съществуват много различни курсове, та дори и нещо като училища за обучение, където с най-различни техники и методи се отварят сетивата за виждане в незримия свят. От какъв тип е това „виждане“ и какво може да види или научи от духовния, засега загубен за човека свят, е друг, отделен и много сложен въпрос. Толкова сложен за обяснение, че не може да бъде предмет на общообразователния характер на това изложение, без да създаде криво разбиране. Ще отбележа само, че ако хората започнат съзнателно да търсят духовно просветление и научат от сериозен духовен източник как се развиват видовете ясновидство, щяха да престанат да търсят повече услугите на съвременните практикуващи ясновидци. Защото днес, както шеговито го определя Оскар Уайлд: „Ясновидството е нещо като чек без покритие.“ Още, пак просто обяснено, ясновидското виждане е с възможности „от…до“, но и индивидуалното човешко развитие е също „от… до“. И така, ако един човек правилно върви по пътя на своята еволюция, няма да търси съвет от ясновидци със съмнително обучение и възможности, ами ще е по-добре да работи върху собственото си себепознание и духовно развитие. Защото в съвременния живот развиването на ясновидство по отрицателни линии става много бързо, но придобитите по този начин умения не са за препоръчване на човек, който иска да запази правилната си еволюция и Азово съзнание. Пак ще повторя, че по тоя въпрос може много още да се каже, но е сложен за разбиране, преди човекът да е приел и осмислил за себе си своя духовен произход и какво означава свободата му на избор в правилен смисъл.Тук моята цел е по-скоро да обясня ключови неща за понятието „медиум“.

И така, медиум е онзи човек, у когото връзките между етерното и физическото тяло са разхлабени, за да може духът, който ръководи този човек, да го направлява по своя воля, разбиране и намерения. Да станеш медиум днес, е много лесно, но е нещо, което никак не е за препоръчване, преди да е узрял като нравственост и морал. Защото, ако напиша книга само от писмата на читателите ми, описващи огорчението и разочарованието си от ходене по такива медиуми за различни услуги, не само за връзка с мъртвите, но и за лечение, гадателство и пр., то трябва да напиша най-дебелата книга на света. Но вината е повече у тези, които търсят помощ в подобни насоки, вместо да се постараят да намерят верен източник за придобиване на собствено разбиране и развитие в духовното си образование. Това просто се налага в днешно време, защото нещата се измениха.

Пак ще повторя, че медиумите, които аз описвам в моите книги, бяха съвсем различни от тези, които срещаме днес на всяка крачка. Тези хора бяха дошли в този си живот, носейки атавистичните си дарби било като медиум, ясновидство, психометрия и др., придобити в някой минал живот. Характерното за тях беше, че самите те не бяха съзнателни по какъв начин притежават тези умения и по-скоро ги криеха, отколкото да ги изтъкват. Никога не искаха пари и не приемаха общуване с всеки човек. По онова време, преди повече от 30 години, когато започнах често съвсем непредвидено да попадам на срещи с медиуми, мислех, че са чиста случайност. Тези „случайности“ обаче ме подтикнаха да потърся теософски учебници, за да науча от верен източник какво става с човека след смъртта и какви са тези „сфери“ или „кръгове“, за които постоянно споменаваха починалите духове. Казваха: „Намирам се в еди-кой си кръг или сфера, при мен са еди-какви си хора, които се занимават с еди- какво си…“ Много години по-късно осъзнах, че такава е съдбата ми – да преживея тези срещи с медиуми, да пожелая да науча повече и от подходящите източници за живота след преминаването на портата на смъртта и после, трогната от всеобщата болка на загубилите близък човек, да споделя наученото за утеха, но най-вече за да пожелаят и проявят интерес за по-нататъшно изучаване, както бях направила аз. Впоследствие, разширявайки познанията си по тези все още изцяло непознати за повечето хора въпроси, разбрах защо не бива да се поощряват в съзнателно търсене на връзка с починалите им близки. Да се смущава душата на някой заминал от земята, е просто грях, защото той изживява собствените си кризи от метаморфозите, през които минава човек след смъртта си, от цялото съвършено различно от това на земята обкръжение, от липсата на физическото тяло и още безброй подробности. Всичко това се учи в сериозните теософски източници. По-нататък ще препоръчам такива. Това, което пиша сега за читателите си, считам за свой дълг към тях, след като са ми се доверили и повярвали. Не трябва да се безпокои душата на заминалия чрез медиуми, защото злото работи там, където има незрялост и незнание. След време, ако кармата на починалия позволява, той ще намери начин да се „обади“ на близките си, когато попадне на подходящ медиум и връзка. Той ще знае как да направи това. Тези, които след прочита на книгите ми „Срещи с отвъдното“, „Прозорец към Космоса“, „Не умирай неук“ и още творби на други автори с подобна тематика, са разбрали само, че след загубата на свой любим човек просто трябва да се намери медиум, за да си „поговорят“ с него и така да потушат донякъде болката си, са в голяма заблуда. Преднамерено осъществената среща с медиум не носи никаква утеха, а само разочарования, защото почти никога няма да доведе до нещо толкова ясно и убедително осмислено, както аз съм го описала в моите книги. Аз имах вече известни познания и търсех за себе си някои доказателства.

За да постигне читателят по-ясно разбиране на това, което казвам и повтарям дотук, най-добре ще е да си послужа с примери от живота.

В моя житейски път нито аз, нито хората, които познавах, сме търсили някога преднамерено контакт с някой медиум, за да ни свърже с починал близък. Подобна връзка ставаше при случай, когато медиумът по собствена инициатива е решил да предаде някому нещо, и то дори без да го познава. Например свекърва ми отива на гробището да сложи цветя и да си поплаче на гроба на починалата си преди седем-осем месеца дъщеря и на връщане оттам я спира непозната жена. Дърпа я настрана, моли я да є се довери, че е медиум и има да є предаде съобщение от дъщеря є, която никога не е виждала, нито е знаела името є. За достоверност жената споделя със свекърва ми, че самата тя работи в ЦК на БКП, където никой няма представа за нейните умения да влиза във връзка с мъртвите. Помолила я за дискретност. Беше є казала удивителни неща, които съм описала в „Срещи с отвъдното“. Друг, също там описан, случай: веднъж отидох на посещение при моя позната – колежка и певица. Говорехме си на духовни теми, тъй като и тя имаше такива интереси. Тъкмо споделях с нея нещо прочетено от книга за страната на адептите – Агарта, и я питах дали е чувала, или чела нещо за тях, когато изживях нещо като „нахлуване“ отвън, рядко и сензитивно на физическо ниво усещане. Беше толкова необикновено, пък и за първи път, че почти се парализирах под силата на това усещане. Елена беше напълно спокойна и с усмивка ми обясни, че току-що съм установила контакт с учител от Агарта, и най-подробно ми описа как изглежда той и че стои точно зад мен, оттам и усещането. В случая Елена за първи път прояви пред мен своята необикновена дарба на медиум, за която не бях подготвена. Впоследствие, пак чрез нея, преживях цяла поредица интересни контакти с мои близки, но и с много други починали, без изобщо да сме ги викали или търсили някаква връзка. Обядвахме или вършехме нещо друго, когато тя се прекъсваше изведнъж и питаше: „Лиана, имаш ли някакъв познат… казвал се е… работил е еди-какво си, познавали сте се от еди-къде си…“ Да, повечето наистина ми бяха познати някога и бяха починали, но ни се обаждаха и други, които не познавах, особено лекари, които ми препоръчваха разни лекарства по мои леки оплаквания, без изобщо да бях споменавала за тях пред Елена. Случаите бяха много и различни и аз съм ги описала подробно, но тук ги споменавам, за да разбере читателят, че когато има истински медиум, мъртвите сами си идват.

За да илюстрирам това, което досега се опитвам да обясня, ще разкажа един съвсем скорошен случай – пример как не бива да се постъпва.