ЩЕ НАПИША КНИГА ЗА ХОРАТА

След погребението останах в България още три седмици, имаше много неща за уреждане и оформяне. Прибрах по гардеробите и скрих от погледа си всяка вещ, което ми напомняше за мама и отсъствието є. Не трябваше да плача. Сълзите, траурът и страданията ни причиняват още по-голямо страдание на нашите покойни близки и им пречат да се успокоят и по-леко и бързо да се пригодят към новия си живот „от другата страна“. Знаейки това, не поръчах некролози и не носих траур.

Разхождах се из неестествено притихналия апартамент и никак не можех да свикна с мисълта, че няма да зърна бялата майчина нощница, да чуя неравната є болнава стъпка, придружена с охкане, или синкавия є глас на заклета пушачка. Ослушвах се и се оглеждах непрестанно за някакъв знак, с който да установи нейното присъствие, както съм чувала и чела за подобни неща след смъртта на много хора. Нямаше никакъв знак, нито сигнал, само тишина.

Тогава, именно през тези дни, докато се надявах да я усетя по някакъв начин и не можех, у мен се затвърди убеждението, че тя бе послушала и изпълнила моите наставления как да постъпи след като умре, за да понесе по-леко „промяната“. Явно майка ми беше напълно спокойна. Почти бях сигурна – не е получила никакъв или поне не силен шок, след като е разбрала, че е вече мъртва за Земята. Тя не тежеше из апартамента, както се случва след смъртта на повечето хора. Именно това убеждение, че майка ми е спокойна и леко понася периода на преминаването „от другата страна“, стана причина и дори порив да напиша тази книга.

Разхождах се из опустелия апартамент в София и мислех с часове… накрая стигнах до радостното умозаключение, че ако опиша моите „срещи“ с хора „от другата страна“ и онова, което знаех за живота след смъртта, бих облекчила страданията и страховете на хиляди. Много обичам хората и ми е мъчно, че са невежи и слепи за прости истини, които преди хиляди години са били общоизвестни.

Именно в тези първи дни след смъртта на майка ми си обещах, че ще се върна в София колкото е възможно по-скоро и тук, в тихия апартамент, несмущавана от никого, ще напиша тази книга. Реших да опиша, като доказателство за истинността є, разговорите с починалата ми майка, които неминуемо щях да проведа след няколко месеца. Трябваше обаче да прибягна до услугите на друг, чуждестранен медиум, защото моята приятелка Елена беше загубила дарбата си да влиза в контакт с умрелите… Или поне така казваше.